— Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор!
Още веднъж и още веднъж легионерите поздравяваха с мощния си рев своя предводител, извел ги към бляскавата победа. Не беше вече човек като другите Луций Корнелий — спечелил си беше званието император, което никой повече не можеше да му отнеме… Или поне така си мислеше, докато се усмихваше широко на съдбата и влажните му от пот руси кичури изсъхваха на гаснещото слънце. Душата му преливаше от радост, в съзнанието му се повтаряше една и съща фраза, която нямаше как да изрече на глас: „Аз, Луций Корнелий Сула, доказах без сянка на съмнение, че човек с моите невероятни способности може да научи дори онова, което не е заложено в кръвта му… Да спечели и най-важните сражение за своя роден град! О, Гай Марий, само почакай да видиш! Ако ще и на смъртно легло да са те сложили, не умирай, преди да съм се върнал в Рим. Нека ти покажа колко си бъркал с прибързаните си думи! Аз съм твой равен! А в годините, които тепърва ще дойдат, смятам да те задмина. Името ми ще се издигне като кула над твоето, както и би трябвало. Защото аз съм патрицият Корнелий, а ти си оставаш един обикновен селянин, дошъл от латинската провинция.“
Работата обаче още не беше свършена, а като римски патриций Сула трябваше да мисли най-вече за предстоящите си задължения. Тит Дидий и Метел Пий, и двамата като зашеметени от неочаквания триумф, дойдоха при началника си да му изразят искреното си възхищение от успеха. В очите им Сула четеше същото сляпо обожание, което бяха изпитвали навремето към особата му Юлила или младата Далматика. И все пак това бяха мъже, Луций Корнелий! Мъже с положение и известност в обществото. Дидий бе спечелил една война в Испания, Метел Пий наследяваше един от най-знатните и влиятелни родове в Рим. Жените си оставаха глупави гъски, от които нямаше кой знае какво значение. Но мъжете бяха друго нещо, особено ако се казваха Тит Дидий или Квинт Цецилий Метел. През цялата си служба при Гай Марий Сула никога не бе виждал подчинените на великия човек да го гледат с подобно обожание, с което сега го гледаха него двамата легати. „Днес аз спечелих много повече от някакво си сражение — разсъждаваше Сула. — Днес ми бе дадено възмездие за всичко изтърпяно и непостигнато в дългия ми живот. Днес успях да се оправдая и заради Клитумна и Никополис, й за Стих и Херкулес Атлас, и най-вече за Прасчо Метел Нумидик. Доказах, че животът на тези, които съм отстранил, за да се издигна, не струва нищо в сравнение с моя собствен. Ако не бяха всички тези убийства, сега нямаше да стоя като победител пред стените на Нола. Като че ли започвам да разбирам халдееца Набопаласар, когато казва, че е най-великият човек на земята. Днес обаче аз съм най-великият човек на земята, от Атлантическия океан чак до река Инд!“
— Ще трябва да използваме нощта — рече Сула на чакащите нареждания Дидий и Метел Пий. — До изгрев-слънце трябва да сме съблекли доспехите от самнитските трупове и да сме ги нахвърлили на едно място. Трябва да подготвим и погребалните клади за нашите войници. Знам, че денят беше крайно изтощителен, но победата още не е постигната напълно. Докато не свърши войната, никой от нас няма право на почивка. Квинт Цецилий, ще намериш няколко по-бодри войници и се връщаш до Помпей. Ще донесеш достатъчно хляб и вино да нахраним и напоим цялата армия. Ще доведеш спомагателните отряди да се заемат със сеченето на дърва, с пренасянето на масло за горене. Предстои ни да изгорим цели камари от тела.
— Но Луций Корнелий, в цялата армия няма нито един кон! — напомни му с известна уплаха Метел. — Ние дойдохме до Нола! Трийсет и пет километра за четири часа!
— Все отнякъде ще намериш коне — сряза го хладно Сула. — Искам да си се върнал до изгрев-слънце. — След което се обърна към Дидий. — Тит Дидий, на теб нареждам да обиколиш войниците и да научиш кой с какво се е отличил и не заслужава ли награда за делата си. Щом свършим с изгарянето на труповете — първо на нашите, сетне и на неприятеля, — веднага се връщаме при Помпей. Искам обаче да оставиш под стените на Нола един от легионите от Капуа. Нека глашатаите ни обявят на жителите на града клетвата, която предводителят им Луций Корнелий Сула е положил и пред Марс, и пред Белона: че докато Нола не се предаде, римската войската няма да мръдне на крачка от стените й. Дали ще чакаме с дни, с месеци или с години, ние няма да си тръгнем с празни ръце.