— Точно така, Луций Корнелий. Авгура беше виновен за публичния позор и смъртта на баща ни, за разсипването и разграбването на цялото семейно богатство. Но си плати за греховете — рече. Лицето му светна при тези думи, а на устните му се появи лукава усмивка.
— Беше по време на сицилианската война с робите. Сервилий Авгура наследи баща ти на поста управител на Сицилия. И щом се върна в Рим, го осъди.
— Точно така.
Сула се надигна от камъка и му подаде дясната си ръка.
— Е, Луций Лициний, трябва да ти благодаря. Предполагам, че венецът от трева е бил твоя идея?
— О, не, Луций Корнелий, нищо подобно. За всичко са виновни центурионите! Те ми обясниха, че корона граминея се връчва не от римските магистрати, а от личния състав на армията. Доведоха ме само защото на церемонията трябва да присъства и изборен трибун. — Той се усмихна. — Е, предполагам, че не всеки ден се обръщат с речи към началника си! Затова и се съгласих да говоря вместо тях.
Два дни по-късно армията на Сула се беше завърнала обратно в лагера пред Помпей. Всички бяха толкова уморени, че дори хубавата храна, която получиха в походната кухня, не успя да им направи впечатление. В продължение на двадесет и четири часа никой не посмя да отвори уста, да не би да разбуди заспалите дълбоко офицери и войници. Сякаш бяха изгорили живите пред Нола, а в лагера се бяха настанили загиналите от бойното поле.
Венецът от трева беше прибран от Сула в дървена кутийка, която слугата му беше донесъл. Когато му дойдеше времето, триумфаторът щеше да я сложи върху восъчната маска, която човек с неговите почести отсега можеше да си поръча. Луций Корнелий вече се беше отличил достатъчно, за да прибави и своя лик до тези на славните си предци, независимо че не беше още избиран за консул. Статуята му щеше да намери своето място на Форум Романум, където стояха изображенията на всички смели римски граждани, спечелили си венеца от трева. Бъдните поколения щяха да помнят героя от войната срещу италийците.
Когато след дългата си почивка войската се строи отново, за да проведе победния парад и всеки да получи заслуженото си отличие, той сложи венеца на главата си и щом се показа пред легионите, беше приветстван от бурните и продължителни възгласи на войниците. Организирането на церемонията беше възложено на Лукул — по същия начин, по който навремето Марий беше натоварил с подобни задължения младия Квинт Серторий.
Докато стоеше на трибуната обаче под оглушителния рев на легионите, на Сула му хрумна идея, каквато едва ли някога бе минавала през ума на Марий. Или поне не по време на походите в Нумидия и Галия — напоследък старият воин се беше променил и ако беше на мястото на бившия си помощник, навярно би се сетил за същото като него. Докато наблюдаваше правите редици на римските войници, докато се радваше на лъскавите оръжия и чистите парадни униформи, Луций Корнелий започна да се чувства като собственик на цялото това море от човешки лица. „Това са моите легиони! Преди да принадлежат на Рим, те принадлежат на мен. Аз ги направих войници, аз ги водих към победата, аз им подарих най-голямата победа в цялата война… И аз ще трябва да се погрижа за бъдещето им, щом се оттеглят от армията. Когато ми поднесоха венеца, те може би не са съзнавали, че ми подаряват и нещо много повече — самите себе си. Отсега нататък мога да ги поведа, накъдето пожелая. Заради мен те биха се изправили дори срещу Рим.“ Това, последното си оставаше в рамките на фантазията и Сула веднага го отхвърли като смехотворна мисъл. И все пак, някъде в подсъзнанието му остана идеята да използва спечеленото си предимство дори срещу собствените си съграждани. Родила се в паметните мигове, прекарани на дървената трибуна на лагера, тя щеше да чака момента, в който да се покаже наяве.
Помпей се предаде на другия ден след тържествения парад в лагера на Сула. Глашатаите на римския пълководец вече ги бяха известили за поражението и гибелта на Луций Клуенций под стените на Нола, а за съжаление на помпейци новината беше потвърдена и от други места. От римските кораби на реката продължаваха безспирно да бомбардират крепостта с камъни и огън и всеки повей на вятъра заплашваше да разнесе пламъците из целия квартал. При всеки нов пожар жителите на града се уверяваха все повече и повече, че италийското и самнитското въздигане бяха стигнали своя зенит и че занапред ги чакат само поражения.
От Помпей Сула се насочи с два легиона към Стабия, докато Тит Дидий поведе другите два срещу Херкулан. В последния ден на април Стабия капитулира, скоро я последва и Сурент. Докато май се преполови, той отново се беше хвърлил в действие, този път по посока изток. Катул Цезар беше пратил на Тит Дидий под стените на Херкулан легиони от новобранци, затова Сула си прибра обратно своите два. Макар че Херкулан се беше бавил най-много, преди да се присъедини към италийските бунтовници, жителите му добре познаваха римляните и знаеха какво ги чака след превземането на града. Макар че цели улици се губеха под пламъците на пожарите, а римляните непрекъснато атакуваха града откъм морето, защитниците на крепостта продължаваха да се съпротивляват на Тит Дидий много след като останалите пристанища в областта се бяха предали.