Напоследък заседанията на плебейското събрание бяха посещавани от малко хора, затова и този ден на Форум Романум, където по решение на същото това плебейско събрание трябваше да заседава съдът за злоупотреби, имаше малко публика.
— Цялата работа направо е смешна — говореше Публий Рутилий Руф на Гай Марий, които току-що бяха пристигнали да изслушат последното заседание на съда по делото на Маний Аквилий. — Ставаше дума за война срещу роби! Съмнявам се, че между Сиракуза и Лилибеум е имало изобщо какво да се плячкосва, да не говорим, че ония алчни сицилиански земевладелци са гледали постоянно Маний Аквилий в ръцете! И една бронзова монета да бе вдигнал от земята, пак щяха да го забележат!
— Това е просто поредният опит на малкия Прасчо да се добере до мен — вдигна рамене Марий. — Маний Аквилий го знае. Накараха го да си плати, задето ме е подкрепял.
— И задето баща му продаде Фригия — напомни му Рутилий Руф.
— Точно така.
Делото се беше водило по новата процедура, така както беше измислена от Гай Сервилий Главция, когато преди години беше върнал съдебната власт в ръцете на конниците, изключвайки възможността сенаторите да се съдят едни други. През няколкото дни на процеса първо трябваше да се определи съставът на журито от петдесет и един заседатели, които да представляват най-изявените римски търговци и предприемачи. Бяха издигани една след друга кандидатури, обсъждани, най-накрая гласувани, после обвинението и защитата бяха прочели предварителните си изложения и свидетелите бяха дали своите показания. Сега, в последния ден на процеса, обвинението имаше на разположение два часа да убеди съда във вината на подсъдимия, защитата — три — да го разубеди, а пък самите заседатели трябваше да огласят решението си веднага.
От името на държавата Сервилий Вация се беше справил много добре — той самият си струваше като адвокат, а и си беше изнамерил способни помощници. Но без съмнение, публиката, този път по-многобройна от предните дни, беше дошла да слуша най-интересното, а именно адвокатите на Маний Аквилий.
Най-напред говори кривогледият Цезар Страбон, млад, но с остър ум, придобил голям опит за няколкото години ораторстване, а и по рождение надарен с ораторски способности. След него беше редът на човека, който си беше спечелил толкова голяма слава на адвокат, че чак го бяха кръстили Оратор — Луций Лициний Крас. А Крас Оратор на свой ред предостави думата на другия си колега, спечелил си същия когномен — Марк Антоний Оратор. За да бъде наречен официално Оратор, човек не можеше просто да притежава дарбата да говори пред публика. Това име означаваше, че носителят му притежава безпрецедентни познания в тайните на риториката — поотделно във всички последователни стъпки в това изкуство, които трябва да се овладеят. Крас Оратор имаше повече опит със законите, а Антоний Оратор — с изящните речи.
— Или поне така се приема — говореше Рутилий Руф. Крас Оратор вече беше слязъл от трибуната и беше предоставил думата на Марк Антоний.
Отговори му само безразличното изсумтяване на Марий, който се опитваше да се съсредоточи върху речта на Антоний, за да се увери заслужил ли си е парите или не. Защото естествено един Маний Аквилий не можеше сам да плати на толкова известни адвокати и публична тайна бе, че парите даваше Гай Марий. Според закона, а и по традиция адвокатът не можеше да изисква възнаграждение; никой обаче не му забраняваше да приема подаръци, поднесени му като знак на благодарност за добре свършената работа. И колкото повече остаряваше републиката, толкова по-често се разпространяваше практиката адвокатите да получават подобни подаръци. Отначало това бяха предмети на изкуството или съдове, но с десетилетията дарителите се бяха научили, че е най-удобно и за двете страни да изразяват благодарността си в пари. Обикновено нито адвокатът, нито клиентът му отваряха дума по въпроса, а околните се правеха, че не знаят какво се случва.
— Нима е толкова къса паметта ви, уважаеми съдебни заседатели? — питаше Антоний Оратор. — Напрегнете се малко, опитайте се да се върнете мислено няколко години назад, спомнете си за тълпите от изгладнели пролетарии, които се тълпяха на нашия любим Форум Романум и очакваха от празните ни складове за зърно да се покаже лъчът на надеждата. Не си ли спомняте как неколцина сред вас самите — в състава на журито имаше търговци на зърно — бяха принудени да продават житото си за не по-малко от петдесет сестерции модият, защото повече нямаха с какво да запълнят складовете си. Защото Сицилия, нашата житница се беше превърнала в една нова Троя, обречена на мъки и нещастия…