Но Сула малко се интересуваше от законите на Тит Дидий.
— Много се радвам, Публий Рутилий, но като че ли не разбра точно какво имах предвид. Ако Тит Дидий замине за Близка Испания, за да сложи край на вълненията, аз също ще замина с него като висш легат. Вече се договорихме и мисля, че ще можем добре да се спогаждаме. Предполагам, че вълненията ще се превърнат в продължителна и изтощителна война, но пък ще падне плячка и някои от нас ще могат да си повдигнат общественото реноме. Кой знае, може пък дори да ми връчат командването на армия?
— Но ти вече си си извоювал достатъчна репутация на военен, Луций Корнелий.
— Да, но оттогава досега колко неприятности съм имал! — ядоса се Сула. — Всичко забравиха тези глупаци, дето им се дава да гласуват, защото имат повече пари, отколкото ум в главата. Какво излиза? От една страна, Катул Цезар по-скоро ще ме убие, отколкото да ме остави да спомена нещо за офицерския бунт във войската му, от друга — Скавър ще ме изяде за нещо, което не съм сторил. — Той оголи зъби в заканителна гримаса. — Мен ако ме питаш, и двамата имат причина да се тревожат за бъдещето си! Защото някой ден ще си кажат, че вече са ми заградили веднъж завинаги пътя към куриатния стол, но тогава ще съжаляват, че изобщо са се родили!
„Най-лошото е, че му вярвам! — мислеше си Рутилий Руф и усещаше как се вледенява от ужас. — Този човек наистина е опасен! Ще е добре, ако отсъства по-дълго време от Рим.“
— Ами тогава най-добре наистина върви в Испания с Дидий — изрече той на глас. — Прав си, само от там можеш да поемеш отново към преторството. Нов старт, нова репутация. Жалко само, че не можеш да си позволиш да се явиш за куриатен едил. Като те знам какъв актьор си, ще организираш чудесни забавления! А оттам до преторството е една крачка.
— Да станеш куриатен едил, трябват преди всичко пари, а аз с такива не разполагам.
— Но Гай Марий може да ти даде.
— Да, но ако му ги поискам, което няма да направя. Може да не съм богат, но каквото имам, всичкото е мое. Никой не ми го е давал, а съм си го взел сам.
Рутилий Руф веднага се сети за слуховете, които Скавър усилено бе разпространявал за Сула по време на предизборната кампания — а именно, че за да се запише в конническото съсловие, бил убил любовницата си, а по-сетне — и мащехата си, за да стъпи в Сената. Рутилий Руф винаги бе смятал това за злонамерена измислица, каквито в Рим често се разпространяваха; любима тема беше прелюбодейството с майки, сестри и дъщери, сексуалните взаимоотношения с малки момченца, храненето с екскременти. Но пък и Сула ще вземе да подхвърли някоя такава реплика! Човек започваше да се чуди.
На трибуната настъпи оживление. Марк Антоний Оратор приключваше с речта си:
— Пред вас не стои обикновен човек! — викаше той, обзет от театрално вълнение. — Пред вас стои един от най-истинските римляни, които Рим е познавал, един от най-добрите — и най-галантните — войници, които са защитавали родината си, истински патриот, човек, който вярва във величието на Рим! Вярвате ли наистина, че подобен човек е способен да отмъкне пръстената паница на селянина, да изяде зеленчуковата чорба на слугите или да открадне тричавия хляб на местния пекар? Питам ви, уважаеми съдебни заседатели! Или Маний Аквилий е някой невидим великан, който изяжда наведнъж храната на цяла област, без да го видят, който изнасилва и убива всичко живо пред себе си, краде, каквото му попадне пред очите? Нима до вас са достигнали писъците на тероризираното население или просто банда злобни писарушки са събрали целия този трибунал, за да се питат на глас къде са изчезнали шепа бронзови монети, къде се е дянал някой много важен в техните очи документ или по възможност да намерят рибарската въдица, която някой селянин от някое сицилийско село не може да си обясни къде му е изчезнала?
Марк Антоний си пое дълбоко дъх и пред очите на съдебните заседатели сякаш изведнъж, порасна с няколко сантиметра. Както всички Антонии и той се радваше на чудесно сложена фигура, на къдрава, кестенява коса, на наглед не особено интелигентно лице. Сред цялото жури нямаше човек, който да не го гледаше в момента с отворена уста.
— Току-виж ги омаял наистина — отбеляза Рутилий Руф с привидно безразличие.
— На мен ми е по-скоро интересно да видя какво ще ги направи сега, като ги е омаял — отговори му Сула, явно напрегнат в очакване.