Както навсякъде другаде, така и тук Марий се събираше с местните големци да обсъждат римските дела, а след тях и общоиталийските, защото не бяха тайна обтегнатите отношения между Рим и италийските му съюзници. Тарент беше колония със статут на латински град и двамата му висши магистрати — тъй наречените дуумвири — бяха получили правото да се наричат пълноправни римски граждани, каквито щяха да бъдат и потомците им. Но градът си беше гръцки, при това не по-малко древен от самия Рим. Колонията беше основана от спартанци и до ден-днешен в бита и облеклото на жителите се усещаше силата на спартанските традиции.
Марий откри, че тридентци изпитват неприязън към сравнително новопоявилия се град Брундизиум, което настроение сред по-долните обществени прослойки се беше превърнало в открита симпатия към съседните италийски градове, останали със статута на обикновени съюзници.
— Твърде много италийски войници умряха в римските легиони само защото ги командваха некадърни военни — говореше разгорещено етнархът на Марий. — Сега нивите им стоят неизорани, а жените им — празни и самотни. В Лукания, в Самниум, в Апулия настъпва истинска мизерия! Италийските съюзници са принудени сами да екипират и снабдяват спомагателните легиони на римската армия, които се бият не за родните си места, а в интерес единствено на Рим! И с каква цел, Гай Марий? За да може Рим да запази пътя между Италийска Галия и Испания. Но какво го е грижа един апулиец или луканиец за този път? Кога ще му се наложи и на него да го използва? Рим иска да поддържа пътищата си, за да може африканското и сицилийското жито да храни изгладнелите римски гърла. Но нима някой самнит се е нахранил с римско жито? Вече десетилетия никой римлянин, живеещ извън пределите на града, не е плащал преки данъци на държавата си. Но ние, жителите на Апулия и Калабрия, на Лукания и Бруциум, продължаваме да носим теглото на нашите си данъци към Рим! Предполагам, че Рим заслужава нашите благодарности, задето построи Апиевия път — по-скоро би трябвало да му благодарят от Брундизиум, но както и да е. Но често ли се случва Рим да назначи човек, който да се грижи за доброто състояние на Вия Апия? Има един участък — сигурно сте минали през него, — където наводнение отнесе цялата каменна настилка преди двадесет години! Някой направи ли си труда да я възстанови? Не! А ще си направи ли? Също не! И все пак Рим продължава да ни изстисква като краве виме, продължава да изисква кръвта на младежите ни, които да гинат по далечни страни, а земите им да се прибавят към огромните имения на римските земевладелци, които са решени да ни прогонят завинаги от родните ни места. Римлянинът води със себе си десетки, стотици роби, които да наглеждат стадата му, държи ги по цял ден в окови да не избягат, заключва ги в тесни и задушни колиби, а когато някой умре от непосилния труд и недохранването, господарят му просто отива на пазара и му купува евтин заместник. За нас, местните, няма работа в имението му, няма и пари. Нито купува нещо от нас, нито наема работници. Вместо да забогатеем и ние покрай него, обедняваме още повече. Дошло е време, Гай Марий, Рим да се покаже по-щедър към нас, а ако се стиска, да ни освободи от задълженията ни към него, за да се оправяме сами!
Цялата тази дълга и емоционална реч Марий изслуша с привидно спокойствие и безразличие. Това беше поредното отношение по въпрос, който беше обсъждан по време на цялото пътуване на юг по Апиевия път.
— Ще направя каквото мога, Марк Порций Клеоним — отговаряше той. — В действителност вече няколко години се опитвам да направя нещо по въпроса. Това, че почти нищо не съм постигнал, се дължи на факта, че повечето римски сенатори, хората, от които зависи съдбата на държавата, нито са пътували, колкото мен, нито са имали случай да разговарят с местни хора, а дори и да са пътували, дори и да са говорили, изглежда, самият Аполон ги е наказал да остават слепи за видяното и глухи за чутото. Предполагам, все си чул колко пъти съм се опитвал да убедя съгражданите си в непоправимите загуби, които търпят нашите съюзници при всяко поражение на римските легиони. И мисля, че ако не друго, то поне за в бъдеще римската армия няма повече да се командва от слаби и посредствени пълководци. Досега никой не бе успял да научи Сената на този урок, но аз успях. Откакто новият човек Гай Марий успя да натрие носовете на всички нафукани римски аристократчета и да им покаже какво значи истински пълководец, забелязвам повече склонност към компромиси с „парвенютата“, стига те да са доказали офицерските си качества.