Малкият Гай Юлий обаче си оставаше специален случай, при това доста тежък; дори справящата се с всичко Аврелия, когато се замислеше по-обстойно над бъдещето на своя преждевременно развиващ се син, оставаше с чувството, че постоянно я дебне някаква опасност. Стигнала бе дотам, че на вечерята у Юлия се оплака пред домакинята и пред Елия как синът й още малко и щял да я подлуди съвсем. Аврелия мразеше да показва слабостите си, но в случая спечели, защото Елия й предложи да намерят на малкия Цезар подходящ педагог.
Аврелия естествено беше чувала и за други изключително умни деца, но отдавна си беше дала сметка, че те обикновено произхождат от по-скромните слоеве на обществото и нямат за бащи сенатори. Случвало се бе при чичо й и неин доведен баща да идват родители с молбата той да поеме грижата за тяхното надарено дете, като му осигури по-добър старт в живота, отколкото биха могли да си позволят те. В замяна на това до края на живота си и родителите, и детето се задължаваха да бъдат негови верни клиенти. Кота с удоволствие отговаряше на молбите им, доволен от мисълта, че когато детето порасне, синовете му ще могат да разчитат на услугите на човек, много по-способен от тях самите. Все пак той си оставаше един практичен и разумен римлянин, който знаеше да оценява хората около себе си. Един ден Аврелия го беше чула да говори на майка й Рутилия:
— За нещастие повечето от тези деца не доживяват мига, в който да се докажат пред обществото. Или умовете им прегарят твърде бързо и младежите израстват мрачни, студени и затворени, или пък придобиват твърде голямо самочувствие и един ден им се налага да паднат от прекалено високо, за да оцелеят. Но някои се оказват от голяма полза. И когато се научиш как да ги използваш, се оказват незаменими съкровища.
Какво точно биха си помислили Кота и Рутилия за извънредно надареното си внуче Гай Юлий Цезар, Аврелия не знаеше, тъй като сама се беше постарала според възможностите си да прикрие качествата му, най-вече като изобщо не го показваше на баба му и дядо му. Всъщност това се отнасяше до всички, които Аврелия познаваше. Младият Цезар беше за майка си едновременно извор на вдъхновение, на най-смели мечти по отношение на бъдещето, но и причина за безконечни тревоги. Ако тя знаеше слабостите и недостатъците на сина си, може би щеше да се оправя по-лесно с него. Но кой — дори ако му е родната майка — можеше да познава слабостите и недостатъците на едно двегодишно дете, което още не бе имало случай да ги прояви? Преди да задоволи любопитството на малкия Цезар по отношение на света около него, Аврелия би искала да узнае какво представлява той самият. Така единствено щеше да се чувства по-спокойна. Някъде дълбоко в съзнанието й се насаждаше страхът, че синът й няма да се окаже достатъчно силен и решителен да обуздае силите, които боговете му бяха дали може би случайно.
Цезар беше чувствително дете, в това Аврелия се беше убедила. Лесно би могла да сломи волята му. Но той винаги намираше кога да отвърне на удара, сякаш обзет от неестествена и неразбираема воля за живот, която самата Аврелия никога не беше познавала като малка. Ентусиазмът му нямаше граници, умът му работеше толкова бързо, че постоянно търсеше нови предизвикателства, с които да се справя. Малкият Цезар поглъщаше знанията със същата лекота, с която големите риби от приказките са способни да погълнат цялото съдържание на морето. Това, което най-много плашеше обаче майка му, беше прекомерната му доверчивост, желанието му да бъде непременно приятел с всички, нежеланието му да слуша майка си, когато му напомня, че трябва да помисли, преди да сметне, че целият свят е създаден само за да му угажда на него. Цезар не искаше и да знае, че съществуват хора, които биха му желали злото.
И все пак не беше ли смешно от страна на Аврелия да се тревожи какво се крие в душата на едно двегодишно детенце! Това, че умствените му способности бяха големи, не означаваше, че малкият притежава собствен опит. Цезар си оставаше просто една гъба, която попива всичко, до което се докосне — ако е течно, веднага, ако е твърдо, след известни усилия да го втечни и него според вече усвоените представи. Вярно, че проявяваше и слабости, но майка му не можеше да знае със сигурност дали са постоянни, или са просто временни фази от безкрайния му самообразователен процес. Така например Цезар имаше способността да омайва всички около себе си, при това добре използваше това си качество — особено по отношения на леля си Юлия, която се хващаше на всичките му хитринки.