Когато Гней Домиций Ахенобарб се зае да превърне цялото галско крайбрежие в римска провинция, той изпрати за свой висш легат един от фамилията на Марк Антониите, а пък въпросният Марк Антоний на свой ред реши да се възползва от услугите на Гнифоновия баща за писар и преводач. Затова, когато войната с арверните приключи и римляните получиха, каквото искаха, Марк Антоний осигури на бащата на Гнифон римско гражданство — в знак на благодарност за вярната му служба; Антониите винаги са си били щедри до разточителност. Понеже преди да се запознае с Марк Антоний, бащата на Гнифон вече се беше откупил от робство, то като свободен човек той се записа в селската триба на самия Марк Антоний.
Малкият Гнифон от млад имаше желание да изкарва хляба си като учител и в същото време проявяваше силен интерес към географията, философията, математиката, астрономията и техниката. Затова, още щом облече за пръв път мъжка тога, баща му го качи на кораб и го прати в Александрия — столицата на световната наука. Там, в прочутата Александрийска библиотека, той се бе учил при самия библиотекар Диоклес.
Но златните времена на библиотеката бяха безвъзвратно отминали и нямаше кой да замести умове като Ератостен; затова щом навърши двайсет и шест години, Марк Антоний Гнифон реши да се премести в Рим и там да започне да преподава. Първоначално се беше писал граматик и преподаваше риторика на амбициозни младежи; по-късно, след като започна да му дотяга от позьорствата на римските аристократчета, отвори самостоятелно училище за малки момчета. Успехът го споходи от самото начало и скоро Гнифон можеше да иска най-високите такси в града, без да му става неудобно от родителите. Можеше спокойно да си позволи наема на две големи стаи на шестия етаж на една спокойна инсула на Палатина, далеч от врявата на Субура, и в същото време да живее заедно с четиримата си скъпо закупени роби — двама, от които обслужваха личните му нужди, а другите двама му помагаха при обучението, — в още четири стаи на горния етаж в същата сграда.
Когато Публий Рутилий Руф го потърси у дома му, Гнифон направо му се изсмя в лицето, заявявайки, че не виждал защо трябва да се разделя с печелившото си училище, за да служи като бавачка на някакво си бебе. Тогава Рутилий Руф му предложи договор, според който на учителя се осигурява още по-луксозен апартамент в още по-луксозна инсула и повече пари, отколкото би могъл да мечтае да изкара от учениците си. Но Марк Антоний Гнифон продължаваше да се залива от смях и да отказва.
— Поне ела да видиш детето — вдигна ръце Рутилий Руф. — Мисля, че трябва да си пълен глупак, ако поне не се заинтересуваш какво точно ти предлагам.
Когато видя с очите си малкия Цезар, учителят бързо промени мнението си.
— И то не — обясняваше след това Гнифон на Рутилий Руф, — защото е еди-кой си, нито дори защото е много умен. Съгласен съм да бъда възпитател на малкия Цезар просто защото много ми харесва той самият… и защото ме е страх за бъдещето му.
— Да му се не види и на пустото дете! — дразнеше се Аврелия пред Луций Корнелий Сула, дошъл да я посети някъде през септември. — Цялата рода дава пари, за да наемем най-добрия педагог в града, и какво излиза накрая? Че малкият си урежда всичко сам.
— А, така ли? — отвърна й почти невъзпитано Сула, който не бе дошъл да слуша за децата й. Децата продължаваха да му се струват досадна работа, независимо дали са умни или глупави, чаровни или противни; това, че собствените му син и дъщеря продължаваха да го интересуват, само по себе си представляваше голяма загадка. Не, този път Сула беше дошъл при Аврелия, за да й съобщи, че заминава.
— Значи и ти ме напускаш — заключи тя и му подаде чепка грозде, откъсната от градината.
— И то много скоро, страхувам се. Тит Дидий възнамерява да превози войските си на кораби, а ако плаваш в посока на Испания, най-удобното време е началото на зимата. Аз обаче трябва да тръгна преди войската, за да подготвя настаняването й в провинцията.
— Сигурно вече ти е дотегнало от Рим?
— А на теб нямаше ли да ти дотегне, ако беше на мое място?
— Да, естествено.
Сула крачеше насам — натам и нервно свиваше юмруци.
— Никога няма да стигна там, закъдето съм се запътил, Аврелия!
В отговор тя му се изсмя.
— Пфу! Ти винаги си бил нашият октомврийски кон, Луций Корнелий. Която колесница теглиш, тя ще пристигне първа на финала. Все някой ден ще се убедиш, че съм права.