Но това, че се беше държал като победител, не можеше да го убеди самия него, че е такъв. Не само това, ами гневът от поражението го заслепяваше. По пътя към дома Сула помиташе всичко живо пред себе си, тълпите по улиците се отдръпваха, сякаш се страхуваха да не ги отнесе като дъждовен порой. Как смееше тя! Как смееше да го гледа с поглед на стръвница, как не й стана неудобно да го подведе като последния наивник, да го целуне — и то каква целувка, богове! — и най-накрая най-безсрамно да му заяви, че не можела. Сякаш на нея не й се беше искало повече, отколкото на него самия. Трябва да я убие, да прекърши тъничкото й вратле, да се наслаждава как хубавичкото й личице се подува от отровата, която й е сипал, да гледа как виолетовите й очи изскачат от орбитите си, докато той стиска шията й. Трябваше да я убие. Да я убие. Да я убие, както повтаряше непрекъснато нараненото сърце на бучащите му уши, както натякваше на мозъка му кръвта, изопнала докрай жилите по бледите му слепоочия. Да я убие, да я убие, да я убие! И за да бъде още по-отчайваща яростта му, нечий друг глас постоянно му напомняше, че и да иска, не би могъл… също както не бе могъл с Юлила, с Елия, с Далматика. Защо? Какво толкова правеше тези жени различни от една Клитумна, от една Никополис?
Само като го видяха как нахълтва в атрия, робите се пръснаха във всички посоки, а жена му, без да посмее да изрече и дума, се скри в стаята си. Сякаш цялата къща се спотаи дълбоко в себе си да не би с нещо да наруши злокобното мълчание, което господарят донесе със себе си. Сула се насочи право към кабинета си, където беше поставил малките дървени макети на храмове, криещи спомените за предците му. Спря се пред шкафчето с маската на отдавна починалия фламен Диалис и бръкна в чекмеджето, умело скрито под стъпалата към храма. Първият предмет, които напипаха пръстите му, беше малко стъклено шишенце; той го извади и постави внимателно върху дланта си. Между зеленикавите стени мърдаше някакво безцветно желе. Впери поглед в него и застина.
Нито можеше да каже колко време е прекарал да се взира в предмета в ръката си, нито можеше да си спомни за какво беше мислил. Навярно просто чакаше яростта да отмине. Или не беше ярост, а болка? Или дълбока печал? Или убиващото го чувство за самота? Лека — полека огънят в душата му започна да изтлява, да се превръща на въглен, въглените изстинаха и най-накрая се оказаха само парченца натрошен лед. Едва тогава се изправи лице в лице със своята безпомощност. Това убийство, което му помагаше в нужда, но и го утешаваше в мигове на отчаяние, той не можеше да го извърши спрямо жена от своята класа. В случая с Юлила, както и с Елия, поне се утешаваше с мисълта, че ако не друго, то поне им е съсипал живота, дори със задоволство си припомняше, че и да не бе убил лично първата си жена, то поне беше пряка причина за смъртта й; нямаше съмнение, че ако не беше видяла с очите си срещата му с Метробий, тя щеше да продължи да води безсмисленото си съществувание, наливайки се с вино от сутрин до вечер и гледайки мъжа си със своите празни жълтеникави очи, в които се четеше вечният й мълчалив укор. Но Аврелия навярно лесно щеше да се отърси от спомена за него — всеки път, когато Сула е напускал дома й след поредното посещение, тя го е забравяла, за да се върне към ежедневието си. Навярно и днес, след като той затръшна вратата й завинаги зад гърба си, тя е погребала мисълта за няколкото секунди слабост и се е върнала в познатата си кожа. Утре едва ли щеше да си спомня, че съществува човек Луций Корнелий Сула. Такава си беше Аврелия. Кучета я яли! Нека пукне вещицата!
И докато сипеше наум разни безполезни, стари като света клетви, Сула изведнъж разкриви лице в едва ли не доволна усмивка. Аврелия не можеше да го утеши. В нейния случай той се бе представил по най-смешния, по най-жалкия начин. Дори в плен на ужасните си мисли да се помолеше на боговете сами да превърнат желанието му за убийство в дело, той пак нямаше да намери онези тайнствени и ужасни заклинания, които да ги накарат да забележат нещастието му на смъртен. Нещо повече, той не можеше да убие Аврелия дори в душата си. Тя продължаваше да гостува на съзнанието му, а се налагаше на всяка цена да я изпъди, преди да е заминал за Испания, за да не се сложи веднъж завинаги край на мечтите му за политическа кариера. За целта обаче му беше нужно нещо, което да замести неизживения екстаз, че е успял да разруши стените на Аврелиината крепост! Това, че всичко бе започнало в мига, когато той улови погледа й там, на масата с гроздето, че преди това нито за миг не му бе минавала мисълта да я съблазни, не означаваше нищо. Страстта му се бе запалила за секунда, но затова пък пламъците й го бяха обхванали толкова здраво в задушливата си прегръдка, че му трябваха неимоверни усилия да избяга от парещите им езици.