При това трябваше да се отърси още тук, в Рим. В Испания щеше да е много късно. Ако изобщо беше възможно Сула да получи някакво удовлетворение, трябваше да го стори веднага. Отидеше ли на война, щеше да забрави мъката си, зает с други мисли, може би заради смъртта, която го дебнеше отвсякъде, или заради надеждата, че ще постигне нещо повече. Удовлетворение му трябваше сега — дори не само заради Аврелия, но най-вече за трите години, прекарани в скука и еднообразие. Както преди време, така и сега му се искаше да сложи край на скуката с някое ново, още по-коварно убийство. Убийство, което да означава нещо.
Сула изпадна в змийска летаргия; пред очите му се появяваха образите както на някогашните му жертви, така и на онези, които беше помилвал: Юлила, Елия, Далматика, Луций Гавий Стих, Клитумна, Никополис, Катул Цезар — да можеше да му размаже камилската мутра веднъж завинаги! Скавър, Прасчо Метел Нумидик. Прасчо… Сула бавно се надигна от стола си и затвори тайното чекмедже. Но шишенцето остана в ръката му.
Водният часовник показваше, че денят едва преваля. Бяха минали шест часа, оставаха още толкова. Една капка, втора капка, трета капка… Оставаше достатъчно време Сула да посети Квинт Цецилий Метел Нумидик. Да се поинтересува от здравето на старото Прасе.
Откакто се беше върнал от изгнание, Метел Нумидик се беше превърнал в истинска легенда. Още не му беше дошло време да се сбогува с живота, както сам си повтаряше по не един и два повода, а вече си беше създал образа на митичен герой, чието име се споменаваше от уста на уста на Форума. Всички си припомняха величествената му кариера на цензор, достойна за Омирова поема, за безстрашието, с което се беше опълчил на Луций Еквиций, за боя, който беше ял насред площада, за смелостта му да си поиска още. После разказвачите се връщаха на деня, когато доброволно беше заминал в изгнание, оставяйки п-п-пелтечещия си син да брои от изгрев до залез-слънце на глас в Курия Хостилия денариите от глобата, която щедро беше платил в деня, когато Гай Марий караше сенаторите насила да се кълнат във втория аграрен закон на Сатурнин.
„Да — мислеше си Метел Нумидик, докато отпращаше и последния си клиент за деня, — ще остана в историята като най-славния представител на една славна фамилия. Квинт, квинтесенцията на Цецилий Метелите.“ И се надуваше като пуяк, щастлив, че е отново у дома си, доволен от посрещането, удовлетворен и лаком за още успехи. Да, войната срещу Гай Марий се беше оказала дълга и тежка! Но вече беше свършила. При това спечелена, защото Гай Марий беше изгубил всичко. Никога повече Рим нямаше да търпи наглостта на някой си Гай Марий.
Икономът плахо подраска на вратата на таблиния.
— Да? — обади се отвътре Метел Нумидик.
— Луций Корнелий Сула иска да те види, домине.
Когато Сула се показа на вратата, Метел Нумидик вече беше скочил на крака да го посрещне насред стаята. Ръката му беше протегната в знак на приятелско „добре дошъл“.
— Скъпи ми Луций Корнелий — радваше се той, — какво удоволствие да те видя.
— Да, крайно време беше лично да ти поднеса своето уважение — върна му любезността гостът и седна на стола за клиентите, придавайки си чаровния вид на човек, който добре осъзнава грешките си и е готов да ги признае.
— Малко вино?
— Да, благодаря.
Метел Нумидик се обърна към масата край стената и замислено зараглежда двете кани и няколкото чаши от скъп александрийски кристал. Най-накрая се извъртя към гостенина си и като примигна съучастнически с око, попита:
— Дали случаят не заслужава малко неразредено кианско?
Сула му отвърна с усмивка в знак, че неловкото му държане е на път да отмине.
— Да се разрежда кианско вино си е живо престъпление.
Домакинът не помръдна.
— Това е отговор на истински политик, Луций Корнелий. Не мислех, че и ти принадлежиш на породата.
— Квинт Цецилий, най-добре остави водата и приеми, че съм дошъл да ти предложа приятелството си — пламенно възкликна Сула.
— Щом е така, Луций Корнелий, най-добре да си пием виното неразредено.
И Метел Нумидик наля две чаши и седна край писалището си. Постави едната пред госта и надигна другата.