Тук, в навярно най-живописното пристанище на Римска Азия, Марий нае луксозна вила, където и прислугата си знаеше работата, и банята с морска вода беше добре отоплена. Защото колкото и силно да грееше зимното слънце през прозорците, времето си оставаше прекалено студено, за да си позволи човек да се разхожда гол и мокър из неотоплена баня. Яките защитни стени на града, кулите и крепостните съоръжения, внушителните обществени сгради — всичко това караше пътниците да се чувстват сигурни в град, придобил повечето основни черти на Рим, с тази разлика, че Рим не можеше да се похвали с толкова изящно произведение на архитектурата като Мавзолея, величествената гробница, който неутешимата в своята скръб Артемизия беше построила за непрежалимия си брат и съпруг Мавзол.
Към края на следващата пролет поклонниците поеха по дългия и труден път към Песин — при това не след дълги пререкания между Марий и семейството му, което желаеше да остане на морския бряг поне до средата на лятото. Но, разбира се, това си оставаха капризи, които беше немислимо да бъдат удовлетворени. От бреговете на Мала Азия до центъра на полуострова съществуваше един по-широк и удобен път — този покрай течението на река Меандър, — който се ползваше с еднакъв успех и при мирни поклонници, и при въоръжени до зъби нашественици. Марий, Юлия и малкият Марий също последваха примера на поколенията пътници преди тях и всеки посвоему цъкаше с език, като гледаше благополучието и неочаквано високата култура на всички местни жители, с които се срещаха, независимо в коя точно област се намираха. Последната точка от цивилизования свят навярно беше Хиеропол със своите възхитителни кристални образувания и със соления минерален извор, където се киснеше прословутата черна вълна, за да може платът да запази завинаги своя невероятно наситен цвят. Нататък следваха цели редици от планински вериги, пронизани от водите на все същата река Меандър, която най-сетне отведе пътешествениците в дивото сърце на гориста Фригия.
Самият Песин обаче беше разположен насред област, почти лишена от гори и по това време на годината в километри околовръст се простираше зеленото море на неузряла пшеница. Както повечето големи светилища в централна Мала Азия — обясняваше пътеводителят на гостите, — и храмът на Великата майка в Песин властвал над огромни площи обработваема земя и притежавал цяла армия от роби, чийто труд му осигурявал нужната самостоятелност да действа като държава в държавата. Единствената разлика от останалите елинистически царства била, че тук жреците управлявали от името на богинята и се грижели за опазване несметните богатства на храма, така че и могъществото на богинята да се съхрани за вечни времена.
Самите гости си представяха светилището да представлява нещо от типа на Делфи, закотвено високо насред непристъпни скали и чукари, но за тяхна изненада Песин се беше разположил дори под равнището на полетата наоколо — насред дълбоко дере, издялано сред ослепителната белота на кремъка. Самото светилище се намираше в северния край на града, по-тесен и не толкова плодороден, колкото няколкото километра богата наносна почва на юг, обогатявана с всеки нов разлив на лъкатушещия речен поток, който се вливаше по-надолу в голямата река Сангарий. И от града, и от храма, и от постройките около него еднакво дъхаше на старина, нищо че сега съществуващият комплекс беше дело на гръцка ръка. До самото светилище, построено на върха на нещо като естествена могила, се стигаше по застрашително стръмни стълби, обграждащи го от три страни, на които стълби обикновено поклонниците сядаха да разговарят с жреците.
— Пъпът на нашия храм, ако мога така да се изразя, отдавна е хвърлен в Рим, Гай Марий — говореше архигалосът Батацес, — даден ви като знак на добра воля, когато сте се намирали в дълбока опасност. Това е и причината, когато Ханибал избяга в Мала Азия, той винаги да е странил възможно най-далеч от Песин.
Марий чак сега си спомни писмото на Публий Рутилий Руф, разказващо му за забележителните изпълнения на Батацес при похождението му в Рим — по времето, когато самият Марий воюваше с германите, — и нямаше как човекът насреща му да не му се струва по-скоро забавен. Самият Батацес скоро улови ироничния поглед на гостенина си.