Там, където делтата на река Варданес3 разсичаше на две морския бряг, корабът на цар Митридат навлезе в огромното и почти отвсякъде заобиколено със суша езеро, носещо името Меотис4, обиколи бреговете му, образуващи нещо като триъгълник, и се натъкна на устието на най-могъщата река в света — легендарната Танаис5. Пътешествениците щяха да чуят още много имена на големи реки — Ра, Удон, Бористен, Хипанис6, — както и легендите за обширното море на изток, наричано Хиркан или Каспиум.
Навсякъде, където гърците бяха основали своите търговски колонии, се отглеждаше в огромни количества жито.
— Можехме да отглеждаме и повече, но няма къде да го продаваме — обясняваше етнархът на Синде7. — След като опитаха за пръв път пшеничен хляб, и скитите започнаха да обработват земите си и да сеят жито.
— Преди сто години сте продавали жито на нумидийския цар Масиниса — напомни му Митридат. — Съществуват и други пазари. Само преди няколко години римляните даваха мило и драго за пшеничено зърно. Защо не си търсите сами купувачи?
— Навярно защото — рече етнархът — стоим доста изолирани от Вътрешно море, от цивилизования свят. А и митото, което Витиния иска от преминаващите през Хелеспонта кораби, е много високо за нас.
— Мисля — обърна се Митридат към чичовците си, — че е крайно време да помогнем на тези прекрасни люде, не съм ли прав?
Още една обиколка — този път из баснословно богатия полуостров, наричан от гърците Херсонес Таврически, а от скитите — Кимерия, — и Митридат вече бе събрал нужните си сведения: всички тези земи плачеха да бъдат завоювани и трябваше да принадлежат единствено на Понт.
Единственото може би, с което Митридат не можеше да се похвали, бяха качествата му на пълководец. Затова пък добре съзнаваше това си слабо място. От време на време го обхващаше някакъв по-жив интерес към военното изкуство, а и никой не можеше да го нарече страхливец, но той винаги се беше плашил от мисълта, че един ден хиляди войници зад гърба му биха зависели единствено от него, затова гледаше да прехвърли другиму отговорността за тях. На него му стигаше лично да ръководи набирането на войската и нейното обучение. Нека други, по-способни от него я водят в бой.
Понт разполагаше с достатъчно войници, разбира се, но царят ясно си даваше сметка, че те не са достатъчно добре обучени. Гърците, които населяваха крайбрежните градове в царството му, презираха войната, а местното население, наследник на племена от персийски произход, населявали в миналото земите на югозапад от Хирканското море, бяха толкова изостанали, че беше почти невъзможно да се превърнат в дисциплинирани бойци. Затова подобно на повечето източни монарси и Митридат беше принуден да разчита най-вече на наемници. Повечето идваха от Сирия, Киликия и Кипър или пък бяха представители на някое от войнолюбивите семитски племена, населяващи земите около Асфалтово езеро в Палестина. Стига да им се плащаше добре, всички наемници се биеха предано и енергично. Случеше ли се обаче заплатата им да дойде с един-единствен ден по-късно от уговореното, просто си нарамваха багажа и си заминаваха по родните места.
Но след като се запозна горе — долу със скитите и сарматите, цар Митридат се зарече за в бъдеще да наема сред тях своите войници; щеше да ги прави пехотинци и да ги обучава като римски легионери. И с тяхна помощ щеше да завладее цяла Мала Азия. Но първо трябваше да подчини самите тях. С тази задача бе натоварен чичо му Диофант, който само се знаеше като чичо, а всъщност беше син на кръвна сестра на покойния Митридат V от някой си понтийски велможа Асклепиодор.
Поводът за войната със скитите беше оплакване от страна на гърците от Синде и Херсонес заради постоянните нападения от страна на синовете на скитския цар Сцилур. Самият Сцилур отдавна не беше между живите, но преди да умре, бе създал същинска скитска държава в Кимерия и синовете му още не бяха смогнали да я разсипят докрай. Благодарение на влиянието на гръцката колония Олбия в западния край на полуострова кимерийските скити отдавна се бяха научили да обработват земята, но уседналият начин на живот не ги правеше по-малко войнолюбиви.