— Пратете за помощ от понтийския цар Митридат — бе посъветвал лъжливият гръцки търговец, преди да напусне Херсонес Таврически. — Всъщност, ако искате, аз мога лично да му отнеса писмо от ваше име.
Диофант, който бе доказал качествата си на пълководец още при Митридат V, се зае енергично с изпълнението на тежката задача. Още следващата пролет след голямото пътешествие на Митридат той набра голяма и добре подготвена войска и пое към Херсонес Таврически. Резултатите бяха блестящи: синовете на Сцилур бяха пречупени като тръстикови пръчици в ръцете на Диофант, а с тях и цялото царство Кимерия. Само за година Понт успя да завладее целия Херсонес Таврически, а освен това големи територии от земите на роксоланите на запад и гръцкия град Олбия. Самата Олбия не представляваше кой знае колко тлъста плячка, защото десетилетията на нападения от страна на сарматите — роксолани я бяха довели до дълбока разруха. На следващата година скитите се опитаха да отвърнат на удара, но вече беше късно: Диофант не си беше губил времето и вече владееше източните брегове на езерото Меотис, включително владенията на цар Савмак на Синдския полуостров. Като краен резултат от успешния поход, понтийците издигнаха две яки крепости от двете страни на Кимерийския Боспор.
Диоафант отплава към дома, оставяйки сина си Неоптолем да се занимава с делата на Олбия и на целия западен дял от новозавладените територии, а на другия си син Архелай — да уреди границите на новосъздадената понтийска империя на север от Евксинския понт. Работата беше свършена чудесно, плячката беше значителна, понтийската войска беше осигурена с попълнения за десетилетия напред, а перспективите пред търговията — много обнадеждаващи. Всичко това самодоволният Диофант докладва лично на младия цар; и понеже младият цар изпитваше завист, а и се страхуваше за престола си, първата му работа беше да екзекутира чичо си Диофант.
Екзекуцията предизвика вледеняващ отзвук из целия понтийски двор и вълните скоро достигнаха до самото северно крайбрежие на Евксинския понт. Синовете на Диофант заплакаха от мъка по своя баща и от страх за собственото си бъдеще, но в крайна сметка се заеха с удвоена енергия да завършат делото на баща си. По суша и по море Неоптолем и Архелай се спуснаха като лешояди върху земите на изток от морето и едно по едно малките кавказки царства преклониха глава пред понтийското оръжие, включително богатата на злато Колхида и земите между река Фазис и понтийския град Риз.
Малка Армения — или както я знаеха римляните Армения Парва — се наричаше така, за да не се обърква с другата, Голямата Армения. Тя се разполагаше на запад и северозапад от обширните планински земи, отделящи река Ефрат от река Аракс. Митридат винаги бе смятал страната за падаща му се по право, ако не за друго, то затова, че владетелите й открай време бяха признавали за свои върховни сюзерени именно царете на Понт, а не тези на Голяма Армения. Щом се увери, че северното и източното крайбрежие на Евксинския понт е признал и де факто, и де юре властта му, Митридат нахлу с войските си в Малка Армения. Този път начело на понтийците вървеше лично царят им, който си бе направил добре сметката, че война в истинския смисъл на думата няма да има и не рискува нищо. И се оказа прав. Когато влезе в малкото градче Зимара, смятано за столица на нападнатото царство; жителите му го посрещнаха с отворени обятия. Самият цар Антипатър играеше ролята на негов поданик. За пръв път в живота си Митридат се почувства пълководец и нищо чудно това да е причината по-късно той да изпитва такава слабост към Малка Армения. Очите му не спираха да обикалят заснежените върхове, ушите му не можеха да се наситят на грохота на планинските водопади, вътрешният му глас постоянно му повтаряше, че това е най-закътаното и труднодостъпно кътче в неговите владения. Затова Митридат реши да пренесе огромната част от своите непрекъснато увеличаващи се съкровища именно в Малка Армения. Заповедите не закъсняха: на всяка по-издигната канара, на всеки връх, заграден от отвесни скали, на всеки завой на убийствено бързите планински потоци трябваше да се построи крепост, която да съхранява част от царската хазна. В продължение на цяло лято Митридат лично обикаляше страната да си избира места за строеж на крепости. Когато най-после целият му проект беше изпълнен, общата сметка включваше повече от седемдесет твърдини, а разказите за баснословните богатства на понтийския цар бяха достигнали чак до ушите на римляните.