Вождовете на трите големи племена на галатите се събраха в Анкира, за да посрещнат цар Митридат, а с тях дойдоха и всички по-дребни вождове, които повече мислеха за обещаното им пиршество, отколкото за възможните предложения за походи и плячка, които понтиецът навярно щеше да им направи. Когато пристигнаха в Анкира — между другото не град, ами същинско село, — Митридат вече ги чакаше. Беше обиколил цялата област в търсене на най-вкусните неща за ядене и на най-добрите вина за пиене и даде в чест на келтските си гости пиршество, за каквото дори и най-големите лакомници сред тях не бяха и мечтали. Вождовете, които и без това бяха обзети все от приятни настроения, не чакаха дълго да ги подканят и се нахвърлиха на огромните порции, полагащи се на всеки от тях.
И докато гостите блажено се оригваха сред останките от унищожения пир или пък, безпаметно пияни, хъркаха на пода, сред тях се плъзнаха хилядата войници на цар Митридат и без да вдигат много шум, прерязаха гърлата на всички. През цялото време, докато траеше клането над келтските вождове, цар Митридат седеше преметнал крак през страничната облегалка на стола си, сложен на почетното място при централната маса, и широкото му, гладко лице издаваше искрен интерес към това, което се вършеше.
— Изгорете ги — нареди накрая той на войниците си. — И омесете пепелта с кръвта им. Догодина реколтата по тези места ще бъде много богата. Нищо не се отразява по-добре на почвата от човешка кръв и кости.
Следващата му работа бе да се провъзгласи за цар на Галатия с мисълта, че сред разпръснатите като стадо без пастир галати няма да има кой да му съперничи за титлата.
Буквално на следващия ден Митридат изчезна вдън земя. Дори най-приближените му хора не знаеха къде се е дянал господарят им, нито какво е намислил. Беше оставил писмо, в което заповядваше Галатия да бъде окончателно прочистена от войнстващи келти, дружинниците му да се приберат в Амазия, а царицата да прати човек от Синоп за сатрап на новозавладяната понтийска област Галатия.
Отново облечен като търговец, яхнал не съвсем охранен кафяв жребец и водещ след себе си магаре да му носи дрехите за смяна и загубения му роб — келт, който дори не знаеше името на господаря си, Митридат се появи един ден не другаде, а в Песин. В светилището на Кубаба Кибела, Великата майка, той разкри истинската си самоличност пред Батацес и спечели архигалоса за своето дело. От жреца можа да се сдобие най-вече с интересна информация по въпросите, които го вълнуваха, а след като двамата се сбогуваха, Митридат потегли надолу по течението на Меандър, за да се озове в Римска Азия.
Любознателният пътешественик не пропусна нито един по-важен град в Кария. Едрият, вечно задаващ въпроси, но пестелив със своите отговори източен търговец се местеше от селище на селище, прекарвайки като че ли повечето от времето си да налага глупавия си роб, но в действителност внимателно запомняйки всяка подробност от пейзажа и най-вече сведенията, които приказливите уста му предлагаха. Непознатият не пропускаше случай да седне на една маса с други търговци в странноприемниците, където отсядаше, шляеше се безцелно по пазарища и дюкяни не толкова да търгува, колкото да си приказва с колеги, обикаляше кейовете на егейските пристанища, за да рови из балите със стока или да отгатва с носа си какво вино се крие в запечатаните амфори. Флиртуваше със селските девойки и която се престрашеше да утоли плътските му желания, оставаше щедро възнаградена за услугите си. С най-голяма охота търговецът слушаше разказите за несметните богатства на храмове, като например тези на Асклепий в Кос и Пергам или на Артемида в Ефес, за бездънната хазна на остров Родос.
От Ефес непознатият се насочи на север към Смирна и Сарди, докато най-сетне не се озова в Пергам, столицата на римската провинция, забодена като блестяща диамантена игла на върха на едноименната планина. Там за пръв път в живота му се случи да види римски войници — дворцовата охрана на управителя. Никой в Рим не смяташе азиатската провинция за опасна зона, затова отбраната се осигуряваше от местни хора, организирани в спомагателни легиони и в дружини от доброволци. Истинските римляни бяха точно осемдесет на брой и търговецът дълго ги наблюдава как се движат напред — назад по улицата със своята вдървена, равномерна крачка, с ризниците, късите мечове и тънковърхите им копия. Пак в Пергам странникът за пръв път видя човек, облечен в тога с пурпурен ръб. Ставаше дума за самия управител, придружаван от ликтори в моравочервени туники, всеки от които носеше на лявото си рамо снопче пръчки, между които се подаваше брадва. Уж управителят можел да разполага с живота на хората около себе си, а в очите на Митридат човечецът се отнасяше много почтително с определена част от съгражданите си, нищо че те ходеха облечени само в бяло и не се придружаваха от никаква охрана. Както пришълецът трябваше да научи, това били тъй наречените публикани, изпълнителни представители на съдружията, които се занимавали със събирането на провинциалните данъци. По наперената им походка, с която обикаляха равните, павирани улици на Пергам, човек можеше да си помисли, че не Рим, а те самите владеят провинцията.