— Прощавай, че не разбирам, но за какво са всички тези изчисления и предложения, след като държавата сама определя размера на данъците, които иска да получи?
— А — а, но, скъпи приятелю, трябва да знаеш, че официално обявената цена е само минимумът, който хазната е склонна да утвърди! Всяко сдружение на публикани обаче начислява върху този минимум достатъчно тлъсти сумички, за да привлече погледа на хазната върху себе си и да си сключи желаните договори. И да си запази допълнителните печалби за себе си.
— Аха, разбирам — изсумтя недоволно Митридат. — И съответно договорите се сключват с тези, които предлагат най-много?
— Точно така.
— Но цифрата, която се предлага на хазната, включва ли допълнителната печалба за сдружението?
Търговецът се засмя при този въпрос.
— Разбира се, че не, приятелю! Наддаващият споменава само сумата, която възнамерява да плати на държавата. Онова, което сдружението смята да запази за себе си, е негова тайна или поне цензорите никога няма да тръгнат да се интересуват от действителния му размер. В Рим само организират наддаването и който предложи най-много на хазната, той печели. Това е всичко!
— А не се ли е случвало някой път цензорите да сключват договор не със сдружението, предлагащо най-много, а с някое друго?
— Не си спомням подобен случай, приятелю.
— И какво става след това? Ако например сдружението е изчислило бъдещите данъци въз основа на чисти предположения и се окаже, че е преувеличило? — питаше Митридат, нищо че отговорът му беше ясен.
— Ами ти какво мислиш, че става? Нас ако ни питаш, всеки път, когато публиканите правят своите изчисления, все едно не живеят тук в Мала Азия, ами в градината на Хесперидите! Случи ли се някъде да пропадне дадено производство, пък било то и от нищожно значение за страната, публиканите изпадат в такава паника, че човек ще си помисли да няма земетресение. Оказва се изведнъж, че сумите, които са събрали, не стигат дори да покрият договореното с хазната. Ако бяха по-въздържани в наддаванията, никой нямаше да се оплаква, ама не! Но така, както стоят нещата, излиза, че всяка година реколтата трябва да е оптимална, да не сме изгубили и една овца, да сме продали и последното зърно в хамбара си, и последното парче плат, и последната кравешка кожа, и последната амфора вино, последната маслинка от градината си… иначе бирниците си го изкарват на нас, съмняваш ли се? И от това не си пати този или онзи, ами всички заедно — изрече с горчивина търговецът.
— И как си го изкарват по-точно? — продължаваше да пита Митридат, но вече го занимаваше повече мисълта къде се намира местният гарнизон, защото по време на обиколките си из града не бе видял такъв.
— Наемат си биячи — киликийци — от земите, където и овцете нямат какво да ядат, — и ги пускат на воля. Виждал съм жителите на цели области да бъдат продавани в робство — жени, деца, всички, независимо от възрастта. Виждал съм цели ниви разровени, къщи — разграбени до шушка, само и само да се намери скритото имане. Бе, приятел, ако взема да ти разказвам на какво е способен един бирник, за да изстиска до последна капка данъкоплатеца, сълзи няма да ти останат от мъка! Например секвестират ти житцето, оставяйки ти толкова, колкото да не умреш от глад и да можеш да засееш и на другата година. Или пък отбират половината от стадата ти. Или пък, ако си търговец, ти опразват складове и магазини. Но най-лошото е, че подобна практика само кара хората да лъжат и да крият. Ако не успеят да излъжат, както трябва, губят всичко.
— И всички тези публикани са римляни?
— Римляни или италийци — обясни търговецът.
— Италийци — повтори замислено Митридат. Искаше му се да не е прекарвал седем години от живота си в пущинака на понтийските гори; откакто бе започнал своето пътешествие, всеки ден се убеждаваше, че има съществени пропуски в общата си култура, особено по въпросите на икономиката и географията.
— Е, и те са все едно римляни — поясни търговецът, който също не правеше голяма разлика между едните и другите. — Произхождат от предградията на Рим, които се наричат най-общо Италия. Но иначе аз лично не виждам никаква разлика. И едните, и другите, съберат ли се накуп, започват да бълват неразбираемия си латински, вместо като порядъчните люде да си казват всичко на човешки гръцки. И ходят облечени в някакви криви, нескопосано ушити туники — чак овчарите би ги било срам да си ги сложат на себе си. Една бастичка не могат да сложат… — потупа самодоволно гръцката си туника търговецът, убеден, че е от най-фина изработка и подхожда възможно най-добре на мъничката му и свита фигура.