— Не носят ли тоги? — попита Митридат.
— Понякога. По празнични дни или ако са повикани при управителя.
— А италийците, и те ли?
— Виж за тях не съм сигурен — вдигна рамене търговецът. — Сигурно.
От подобни разговори Митридат събра доста информация за Римска Азия. Най-често засяганата тема си оставаха издевателствата на популаните и техните изгладнели наемници. Но се оказваше, че има още една дейност в провинцията, носеща големи печалби на тези, които я упражняват. И те отново се оказваха римляни. Ставаше дума за заемането на пари срещу лихви, на които себеуважаващ се човек никога не би се съгласил, а пък и себеуважаващ се лихвар никога не би посмял да поиска. Оказа се, че въпросните лихвари най-често са чиновници към същите съдружия, събиращи данъците в страната, нищо че самите съдружия нямаха дял в предприятията им. Митридат все повече беше обземан от чувството, че римляните не гледат на своята азиатска провинция по друг начин, освен като на тлъста кокошка, която ще е добре да оскубят, докато е време. Идват от Рим или от предградията му, наречени Италия, изстискват от местните жители, каквото могат, хващат кораб в обратната посока и се връщат у дома си с издути кесии, без ни най-малко да ги е грижа за положението на хората в Йонийска, Еолийска или Дорийска Азия. И следователно всички ги мразеха!
След като напусна Пергам, Митридат се насочи напряко през сушата, заобикаляйки с нищо незабележимия триъгълник, наречен Троада, и излезе на южния бряг на Пропонтида, близо до град Кизик. Оттам продължи да следва брега на морето, докато не се озова в Пруза, част от царство Витиния. Непрекъснато разрастващото се селище, разположено в полите на заснежения Мизийски Олимп, сочеше отдалеч благополучие. Пътникът се отби в града, но за негово разочарование местните жители нямаха какво лошо да му кажат за своя осемдесетгодишен цар, та затова почти не се задържа при тях. Следващата му спирка беше самата столица на царството — Никомидия, където се намираха царят и дворът. Градът беше и преуспяващ, и доста голям, като най-голямата му забележителност представляваше малкият акропол, надвесил се над спокойните води на морския залив, от който се издигаха дворецът и най-големият храм.
Разбира се, в Никомидия Митридат не беше предпазен от неприятности. Беше напълно възможно, както си ходи по улицата, някой от минувачите да го разпознае — да речем жрец към някое от пръснатите по целия свят братства като това на Ма или на Тюхе, или пък просто грък от Синоп. Затова царят — търговец счете за по-благоразумно да се настани в една миризлива странноприемница далеч от богатите квартали на града и да придърпва краищата на качулката си, когато излиза да се разхожда. Целта му беше да опознае по-отблизо народа на Витиния, да почувства пулса му и да провери доколко жителите на Никомидия са готови да защитават своя владетел, доколко са му предани, за да водят война в негово име, ако случайно назрее конфликт с царя на съседен Понт.
Края на зимата и цялата пролет Митридат прекара в скитания от Хераклея — най-голямото пристанище на Витиния на Евксинския понт — чак до най-затънтените краища на Фригия и Пафлагония. От погледа му не убягваше състоянието на пътищата — ако изобщо можеше да се говори за пътища, — на обработваемите площи, на самите хора.
И така, в началото на лятото Митридат се завърна в Синоп, уверен в своите сили, отмъстен за миналите си неуспехи и пълен с идеи за бъдещето. В двореца обаче все повече се слушаше гласът на истеричната му съпруга Лаодика, която често взимаше думата и рядко я оставяше на смълчаните царедворци. Митирдатовите чичовци Архелай и Дифант отдавна не бяха сред живите, а братовчедите му Неоптолем и Архелай още се намираха в далечна Кимерия — факт, който превръщаше царя най-уязвим именно в двореца му. От първия момент започнаха да го спохождат съмнения и тревоги, празничното му настроение угасна и в крайна сметка Митридат се отказа от първоначалното си желание да отдъхне на царския престол, да нагости царедворците си с богат пир и да им разправи за незабравимата си одисея из западните краища на полуострова. Вместо това той дари всички с ледената си усмивка, награби сестра си Лаодика и я люби, докато тя самата не го помоли за милост, навести всичките си синове и дъщери с майките им и зачака какво предстои да се случи. В едно беше сигурен — в двореца се готвеше нещо. Но докато не разбере в какво се състои то, реши да не споменава думичка за патилата си по време на тайнственото си изчезване, още по-малко за бъдещите си планове.