Тъкмо минаваха покрай рострата, Марий се спря и посочи отрязаните глави, които обграждаха ораторската трибуна.
— Погледнете само! — подкани той шурея и племенника си. — Не е ли това гледка?
— Да — съгласи се Цезар. — Че е гледка, гледка е.
Нататък синът му се понесе с такава крачка, че баща му едва смогваше да не изостава. „Май изобщо не се сеща, че и други хора вървят с него“ — каза си Цезар. Едва сега той самият се обърна назад, колкото да се увери, че Луций Декумий ги следва на почтително разстояние. Все пак малкият Цезар не бе дошъл съвсем сам на това ужасно място. Колкото и да не харесваше своя съмнителен съсед, Цезар се чувстваше по-спокоен, когато знаеше, че той е наблизо.
— От колко време е консул? — попита изведнъж момчето. — Цели четири дни? Струва ми се, че откакто съм се родил, все той е бил консул! Никога не бях виждал майка си да плаче. Гледай: навсякъде убити хора, плачещи деца. Половината Есквилин гори, рострата окичена с отрязани глави, навсякъде кръв, кръв. Бардиеите, любимите слуги на чичо ми, само се чудят дали да галят чуждите жени, или да се наливат с крадено вино! Няма що, славно управление! Представям си как Омир се щура като побъркан из Елисейските полета и чака някой да му даде да пие кръв, за да възпее великите дела на Гай Марий, за седми път римски консул! Е, ако е само до кръвта, то Рим може да го удави в нея.
Какво можеше да отговори един баща на подобна тирада? Цезар никога не се задържаше задълго вкъщи и познаваше съвсем бегло сина си. Сега не му оставаше друго, освен да замълчи.
Най-накрая момчето нахълта в дома си и без да чака запъхтяния си баща, застана насред приемната и извика:
— Мамо!
Цезар чу как в кабинета Аврелия захвърля тръстиковия писец, как бърза да покаже на вратата наплашеното си лице. От някогашната й красота не бе останало почти нищо. Беше отслабнала до неузнаваемост, под очите й имаше огромни черни кръгове, лицето й беше подпухнало, устните — изпохапани от нерви.
Вниманието й бе насочено единствено и само към малкия Цезар; щом се увери, че нищо сериозно не му се е случило, сякаш тялото й изведнъж се отпусна. Едва след това забеляза мъжа до сина си и краката й се подкосиха.
— Гай Юлий!
Съпругът й успя да я поеме в последния момент, преди да падне, и я притисна до себе си.
— Ох, толкова се радвам, че се върна у дома! — чу се тихият глас на Аврелия, заглушен от дебелия плат на дрехата му. — Тук е същински кошмар!
— А може ли малко внимание! — тросна се на двамата малкият Цезар.
Родителите му се обърнаха към него.
— Имам да ти кажа нещо важно, мамо — рече момчето, без да се интересува от нищо, което не е свързано със собствените му проблеми.
— Какво? — попита разсеяно тя. Още не се бе съвзела след двойната радост да види сина си здрав и читав и да посрещне мъжа си у дома.
— Знаеш ли какво направи той с мен?
— Кой? Баща ти?
Но Цезар Младши великодушно махна с ръка, сякаш баща му и да иска, не може да му стори нещо.
— Не, не той! Макар че и той твърде бързо се примири, но пък и не съм очаквал друго нещо. Говоря ти за добрия и загрижен за бъдещето на племенниците си чичо Марий!
— И какво е направил Гай Марий с теб? — попита наглед спокойно Аврелия.
— Назначи ме за новия фламен Диалис! Утре призори трябва да се оженя за седемгодишната дъщеря на Луций Цина и веднага след това ще ме обявят за жрец на Юпитер — процеди през зъби Цезар.
Майка му го изгледа, без да знае какво да отговори. Първата й реакция бе да отдъхне след цялото преживяно напрежение. Когато научи, че Гай Марий вика сина й на Форума, едва не бе полудяла от тревога. В продължение на няколко часа бе стояла над една и съща колонка от цифри и напразно се убеждаваше, че смята. Колкото пъти преглеждаше числата върху хартията, толкова пъти сумата се оказваше различна. Единственото, което я занимаваше, бяха приказките за ужасиите по римските улици и за това, което чакаше малкия Цезар на рострата. Но най-много я плашеше самата среща на сина й с виновника за тези злини.
Най-накрая на малкия Цезар му омръзна да чака отговор от майка си и сам се впусна в обяснения.
— Това означава, че никога няма да отида на война, за да му съпернича на бойното поле. Никога няма да се кандидатирам за консул, за да му съпернича в политиката. Никога няма да бъда обявен за Четвърти основател на Рим. Вместо това ще прекарам целия си живот да мънкам молитви на език, който никой от нас не разбира, да мета пода на някакъв си храм, да ходя облечен като някой палячо и да се разкарвам из цял Рим, за да пречиствам домовете на умрелите си съграждани! — Докато разправяше всичко това, гневно махаше с ръце. — Този старчок не се посвени да ме лиши от всички онези права, които нося по рождение, и защо? За да не засенча никога великото му име.