— Да, това го разбирам — съгласи се малкият Цезар и донякъде се успокои. — Ето в това отношение далеч не държа да го надминавам… Изобщо да следвам примера му. Никога няма да стана причина по улиците на Рим да се лее кръв.
Аврелия беше практично мислеща жена, но за някои неща определено й липсваше усет. Решила, че кризата е отминала, тя кимна доволно.
— Така е по-добре, сине. — Дали ти харесва или не, от утре ще бъдеш фламен Диалис!
Младият Цезар прехапа устни и изгледа родителите си. Но и двамата му изглеждаха еднакво уморени, еднакво уплашени, еднакво неспособни да му съчувстват; и което беше най-лошо — не желаеха да го разберат. Това, за което не можеше да си даде сметка, бе, че той самият не искаше да разбере безизходното положение, в което бяха изпаднали.
— Мога ли да изляза? — поиска той разрешение.
— Стига да отбягваш бардиеите и да не се отделяш от Луций Декумий — каза Аврелия.
— Отивам при Гай Маций.
И се запъти към вратата, водеща към вътрешната градина на инсулата. Преди синът му да излезе, Цезар Старши го проследи с поглед. Момчето вече бе задминало на височина майка си и едрите му рамене изглеждаха някак неестествено широки спрямо тънката му талия.
— Горкото момче — рече бащата, който започваше да проумява нещастието му.
— Така поне има какво да го спира — отвърна му замислена Аврелия. — Страхувам се за него, Гай Юлий. Синът ни е човек, който не знае що е мярка.
Гай Маций беше синът на конника Гай Маций и двамата с малкия Цезар бяха връстници; бяха се родили от двете страни на един и същи двор и бяха отраснали заедно. Бъдещето на всеки от тях бе предначертано в различна посока, детските им мечти също по нищо не си приличаха, но двамата се познаваха като родни братя, при това се обичаха много повече, отколкото се обичат братята.
Гай Маций беше доста по-дребен от Цезар, имаше светла кожа и светли коси, очите му бяха с лешников цвят; личицето му беше по-скоро красиво и особено привличаше нежната му уста. Иначе във всичко беше син на баща си. От малък беше привлечен в търговските сделки на семейството и отсега предчувстваше щастливите години, прекарани в търговия, които го очакваха от мига, в който официално си сложи мъжка тога. Другото поприще, което също така неудържимо го привличаше, беше градинарството.
Гай Маций и сега щастливо разкопаваше своето ъгълче от двора, но още в мига, в който забеляза приятеля си да излиза от отсрещната врата, знаеше, че се е случило нещо много лошо. Захвърли лопатката и се изправи, изтупвайки пръстта от туниката си; майка му не можеше да понася да се внася мръсотия вкъщи, затова той винаги се изтупваше.
— Какво има? — попита той Цезар.
— Идвам да получа поздравленията ти, Пустула! — отвърна му той, така че да го чуе цялата инсула. — От утре съм новият фламен Диалис!
— Тюх да му се не види — рече Маций, когото Цезар наричаше Пустула, сиреч мехурче, още от ранните детски години, понеже беше много мъничък в сравнение с него. Маций клекна отново над лехата си и продължи да копае. — Ама това е срамота, Паво — заключи той и по иронията в гласа му стана ясно, че поне донякъде разбира приятеля си. Беше кръстил малкия Цезар паун; веднъж майките им ги бяха завели заедно със сестрите им на Пинцийския хълм — на нещо като разходка сред природата. Там се разхождаха цели дузини пауни, които сякаш нарочно си разтваряха опашките на ветрило, за да си съперничат с цветовете на бадемовите дървета и килима от нарциси. Цезар не само че вече беше придобил навика да се държи подобно на красивите птици, но и походката му на малко дете силно приличаше на тяхната. Оттогава го бяха кръстили Паво.
Малкият Цезар приклекна до Гай Маций и усети как сълзите напират в очите му. Гневът му беше сменен от дълбока тъга.
— Щях да си спечеля венец от трева дори по-млад от Квинт Серторий — каза той на приятеля си. — Щях да бъда най-великият пълководец в историята на човечеството, по-велик дори от Александър Македонски! Щях да бъда консул повече пъти от чичо си Марий. Никой римлянин не би могъл да се сравнява с моята дигнитас.
— И като фламен Диалис ще се ползваш с достатъчно дигнитас.
— Да, но не заради самия себе си. Хората изпитват уважение към длъжността на жреца, не към човека, който я изпълнява.
Маций въздъхна и отново остави лопатката.
— Хайде да отидем при Луций Декумий.
Това се оказа може би единственото предложение, способно да успокои разстроения Цезар. Той веднага скочи на крака и тръгна към изхода.