— Да вървим.
Минаха през апартамента на Маций и излязоха на Субура Минор. Оттам до кръчмата на кръстовището бяха само няколко метра. Инсулата на Аврелия заемаше острия ъгъл, получен между пресичащите се Субура Минор и Викус Патрициус. Долепена до нея, стоеше малката къща на колегията на кръстопътя. В тази къща, която играеше ролята на обикновена кръчма, в продължение на повече от двайсет години властваше Луций Декумий.
Разбира се, той и сега беше там. Откакто бяха започнали кървавите събития през последните дни, не се отделяше нито за миг от къщата на Аврелия.
— Да не се казвам Луций Декумий, ако това не са Пауна и Мехурчето! — извика той щастливо от масата си в дъното на заведението. — Дали да не ви сипя малко вино във водата?
Нито малкият Цезар, нито малкият Маций обичаха вкуса на виното, затова поклатиха глави. Наместиха се на дървената пейка срещу възрастния си приятел и изчакаха той да им напълни чашите догоре с бистра вода.
— Какво си се начумерил така? Да не е свързано със срещата с Марий? Какво има? — попита Декумий малкия Цезар.
— Гай Марий ме назначава за фламен Диалис.
Най-накрая се намери човек, който да реагира, както му се искаше на момчето. Луций Декумий първо го изгледа в недоумение, но щом се увери, че е чул правилно, лицето му се изкриви от гняв.
— Дърто, отмъстително лайно!
— И аз така казвам.
— Какво да се прави, Паво, след като прекарахте заедно толкова месеци, той добре те е опознал. Което си е право, Гай Марий не е глупак, нищо че всичко в главата му се е обърнало наопаки.
— Какво да правя, Луций Декумий?
Пазителят на колегията на кръстопътя се замисли, хапейки долната си устна. Най-накрая в очите му заблестяха радостни искрици.
— Сега може и да не знаеш, Паво, но след време ще измислиш сам! — каза той толкова уверено, че Цезар не можеше да не му повярва. — Има ли изобщо смисъл да униваш? Щом му дойде времето, никой по-добре от теб няма да знае как да се измъкнеш от това положение. Ти, дето виждаш най-далеч от всички ни в бъдещето и не се страхуваш, какво ти стана, че така изведнъж се наплаши? Шок, момчето ми, това е то, някакъв си шок. Аз те познавам по-добре и от Гай Марий. Сигурен съм, че ще се оправиш. В крайна сметка, Цезаре, живеем в Рим, не в Александрия. Рим затова е измислен, за да има закони и в тях да си намираш изход от всичко.
Гай Маций Пустула слушаше двамата си приятели да разговарят и не казваше нищо. Баща му си изкарваше хляба от това да сключва сделки и да се възползва от тънкостите на закона, така че от тримата най-добре знаеше колко правота има в подобно твърдение. И все пак… Едно е да сключваш търговски сделки и да се умилкваш на преторите, друго е да ти връчат да пазиш най-големия храм в Рим. Жрецът на Юпитер не можеше да се скрие зад законите, и то именно защото стоеше много над тях. Длъжността му бе съществувала векове, преди да бъдат изписани Дванадесетте таблици, така че човек се оказваше завързан за нея с много по-дебели въжета, отколкото, за която и да е държавна служба. Паво Цезар беше достатъчно интелигентен и начетен, за да знае тези неща.
Луций Декумий беше прост човек, но също разбираше разликата между жреца и чиновника. За разлика от Цезаровите родители обаче той знаеше, че в този момент на момчето му е най-нужна надеждата. Иначе нищо чудно да се хвърли на меча, който традицията му забраняваше да докосва. Гай Марий много добре знаеше, че племенникът му е създаден за всичко друго, но не и за религиозна служба. Момчето беше изключително суеверно, но религията му се струваше безкрайно скучна. Мисълта, че ще бъде ограничен от всевъзможни забрани, че ще трябва да съблюдава едни и същи правила от сутрин до здрач до края на живота си, като нищо щеше да го убие. За да избяга от това наказание на боговете, Цезар беше способен дори сам да се убие.
— Преди да бъда въведен в длъжност, трябва да се оженя. Още утре, рано сутринта встъпвам в брак — допълни кисело той.
— За коя? За Косуция?
— Не, не за нея, Луций Декумий. Тя не отговаря на условията да стане жена на фламин. Баща ми ме готвеше за нея, защото ще ми донесе голяма зестра. Като жрец на Юпитер обаче трябва да съм женен за патрицианка. Затова ми дават дъщерята на Луций Цина. А тя е само на седем години.
— Е, щом като е на седем, къде е проблемът? По-лошо щеше да е, ако беше на осемнайсет, нали така, паунчето ми?