Лаодика стоеше с поглед, закован в лицето на Фарнацес, застанал неподвижен между пазачите си и свел очи в земята. Никой от присъстващите нямаше да забрави изражението, което се беше изписало в същия този предсмъртен поглед: едновременно болка и ужас, възторг и печал, цяла поредица от взаимно отричащи се чувства, които се сменяха за броени мигове. Така и не каза нищо, очевидно, защото й беше непосилно. Устните й бавно се изопнаха над големите й, пожълтели зъби, вратът й започна да се извива назад, гръбнакът й се опъна във формата на лък. В един миг цялото тяло на умиращата се затресе в ритмични движения, които ставаха все по-спорадични, но затова пък по-отчетливи за наблюдателя, докато най-накрая не се превърнаха в едновременни конвулсии на главата, таза и четирите й крайника.
— Това е пристъп! — не се сдържа да извика Гордий.
— А какво друго би могло да бъде — отвърна презрително Митридат. — Нали тъкмо пристъпът трябва да я убие, само почакайте малко. — Личеше си, че случаят го интересува най-вече от своята медицинска страна; той имаше представа как се чувства човек под въздействието на отровата, но никога не се беше гледал в голямото си сребърно огледало. — Открай време съм мечтал — отбеляза пред слушателите си, които не можеха да откъснат поглед от конвулсиите на Лаодика — да създам универсалната противоотрова, вълшебния еликсир, който да спира действието на всички видове отрови, независимо дали са извлечени от растение, животно или неодушевена материя. Тъй или иначе принуден съм всеки ден да пия смес от стотина различни отрови, иначе рискувам да изгубя имунитета си. И след това да поема друга смес, този път от стотина различни противоотрови. — Последното беше изречено съвсем тихо, за да го чуе само Гордий. — Ако не гълтам противоотровите, признавам, че ми прилошава.
— Разбирам те напълно, Велики — изграчи едва — едва Гордий, който трепереше толкова силно, че се страхуваше царят да не забележи.
— Малко й остава — успокои го Митридат.
И се оказа прав. При всяка следваща конвулсия Лаодика забавяше движенията си, сякаш тялото й губеше и последните си сили. И все пак в погледа й се четеше още живот, личеше си, че нищо не й убягва — до момента, в който смъртта затвори клепачите й. Обаче дори за миг не погледна брат си. Навярно защото откакто отровата беше задействала, тя не бе могла дори да извърне глава и да отмести очите си от любовника си Фарнацес.
— Прекрасно! — потри ръце царят и кимна към Фарнацес. — Убийте го.
Никой не се осмели да попита как точно, затова той си отиде по по-прозаичен начин, отколкото бедната Лаодика, прободен от острието на нечий меч. Но всички, които бяха свидетели на смъртта на царицата, запомниха дадения им урок: дълги години напред нямаше да има повече опити за покушение срещу цар Митридат VI.
Както Марий щеше да се увери по време на пътуването си от Песин до Никомидия, Витиния беше изключително богата страна. Подобно на цяла Мала Азия и тук теренът беше предимно планински, но с изключение на внушителния Мизийски Олимп, надвиснал над Пруза, човек трудно можеше да нарече хълмовете и ридовете в страната истински планини. Ниски, със заоблени и лесно преодолими била, тукашните възвишения не можеха да се съревновават с могъщия Тавър. Земята се напояваше обилно от няколкото по-големи реки и още отпреди векове беше почти изцяло разчистена от гори и засята с култури. Житото беше достатъчно едновременно да нахрани народа и войската и да покрие целия годишен данък, който Витиния плащаше на Рим. В страната вирееха бобовите растения, а овцете сякаш бяха безбройни. Често от пътя се забелязваха зеленчукови и овощни градини, а във всяко село, което Марий и семейството му прекосяваха, хората изглеждаха еднакво сити, здрави и доволни.
Когато обаче пристигна в Никомидия и се настани като почетен гост в двореца на цар Никомед, той трябваше да чуе напълно различни разкази от устата на местния владетел. В сравнение с другите царски дворци по света този беше доста скромен по размери, но затова пък можеше да се похвали с чудесна архитектура, изключително качествена изработка, при това от най-скъпи материали — и най-важното с безценни произведения на изкуството, както Юлия веднага щеше да забележи.