– Грижете се за вашата господарка! – сряза ги тя и пое бързо с удобните си пантофки през коридора, докато гневните викове на Нурбану не заглъхнаха.
Насочи се през притихналия дворец към Самахане – ритуалната зала на дервишите за основния им ритуал, тяхната Сама. Влезе и веднага се качи на терасата, защото на жените беше забранено да присъстват на тези ритуали. Настани се под богато украсените арки и дръпна копринената завеса зад себе си. Имаше нужда от спокойствие и време да помисли.
Надникна през парапета. Орденът Мевлеви – дервишите, извършваше основния си ритуал. Деветима от ордена се въртяха около старшия си свещенослужител в центъра на групата. Белите им поли описваха перфектни кръгове, докато високите кафяви шапки сякаш, стояха на едно място, оформяйки централната ос, около която се въртяха. Краката им почти не докосваха пода на Самахането, а звуците, които издаваха, приличаха по-скоро на тих ромон на дъжд.
Фейра изпадна в транс. Мислите ѝ започнаха да ромолят в главата ѝ, подобно на стъпките на въртящите се дервиши. Тя знаеше отлично символиката на тяхното облекло – белите им роби бяха в цвета на смъртта, а високите им бели шапки, приличащи на издължени фесове, символизираха гроба. Облеклото им ги приближаваше много повече от останалите до отвъдното, до другата страна. "Бяло за смъртта, кафяво за гроба" – повтори си наум Фейра. Дервишите бяха предвестници на смъртта. Нурбану също съвсем скоро щеше да бъде увита в бял покров и заровена в крипта с камък върху главата ѝ.
Краката на Фейра изтръпнаха, лактите на ръцете ѝ, с които се бе облегнала на парапета, я заболяха. А после какво щеше да стане с нея? Дали щяха да я преследват и затворят, защото е закъсняла да опита смъртоносните плодове преди валиде султан? Или защото не е успяла да излекува господарката си от страшната отрова? Дали да не побегне, както заръча на Келебек? Ами баща ѝ? Какво щеше да стане с него? И дали щеше да се застъпи за нея пред султана? Или може би бе най-добре да избягат заедно? Дали той щеше да се съгласи да я преведе с кораба си през онова море, което тя бе съзерцавала едва тази сутрин?
Внезапно бе посетена от ярък спомен, блестящ и твърде силно оцветен като онези плодове и самата ѝ господарка. Видя се съвсем ясно като шестгодишно дете, пред вратата на бащиния си дом, играеща в прахоляка с приятелите си. Едно от момчетата имаше пумпал и го въртеше сякаш до безкрай. Фейра моментално бе усетила магията му, докато той се въртеше така, че почти не се виждаше как се движи, като че ли задържан от някаква небесна сила. Накрая неподвижността се превърна в потрепване, после в полюляване и накрая белият пумпал се претърколи в прахта и се плъзна в краката на децата. Тя го хвана и го завъртя веднъж, дваж, докато на третия път схвана как става. И докато той се въртеше, се загледа като хипнотизирана в центъра му, зашеметена от това, че нещо на този свят можеше да се движи толкова много, че да остава неподвижно. Останалите деца постепенно се разотидоха отегчени, за да се посветят на друга игра. Но Фейра стоеше и наблюдаваше пумпала, чакайки последния му миг с вълнение и с нещо подобно на ужас.
Сега, четиринайсет години по-късно, тя разбра най-сетне извора на този ужас. Макар и очакваща пумпалът да падне, тя същевременно се бе надявала с някаква мъничка частичка от себе си, че той ще продължи да се върти вечно – надяваше се, макар да знаеше, че това няма да стане. Загледа се в дервишите, очаквайки и някой от тях да падне, докато не чу изшумоляването на завесата зад себе си. Обърна се и видя една от одалиските и разбра още преди момичето да бе проговорило:
– Дойди и виж!
Фейра се изправи бавно, напълно схваната. Обърна се, за да погледне дервишите за последен път.
Те продължаваха да се въртят. Паднала беше само Нурбану.
ТРЕТА ГЛАВА
– Аз съм Сесилия Бафо.
Фейра бе приседнала отново на ръба на леглото на Нурбану. Валиде султан изглеждаше немощна, а бледата ѝ кожа бе потъмняла дори повече от преди. Кръвта във вените ѝ буквално вреше. Отровата постепенно я превземаше. В други случаи Фейра би си помислила, че господарката ѝ бълнува, но благодарение на опита си виждаше, че тя е все още съвсем на себе си, в пълно съзнание. Момичето поклати объркано глава и промърмори:
– Какво искате да кажете, господарке?
Валиде султан се опита да се измъкне малко по-нагоре на възглавниците си и попита:
– Какво знаещ за мен?
Фейра повтори като папагал чутото от Келебек: