– Значи е бил добър човек, така ли?
– Ни най-малко. Беше стар и жесток, и прегърбен от годините. Бракът беше изцяло династичен. Не, влюбих се, но не в него. На бала е маски имаше един морски капитан, младо протеже на султана, чийто кораб бе закотвен на нашия остров, за да се запаси с провизии. В рамките на само един час аз му се отдадох. Е, имаше и корсари – неговият екипаж. Взехме коне от бащината ми конюшня и бързо отидохме на брега, но аз тръгнах доброволно. От една страна, копнеех да избягам от Ридолфо, но далеч повече от това не можех да понеса капитанът да отплава без мен!
Фейра започна да навива чаршафите между пръстите си и накрая изрече тихо:
– Обичали сте баща ми.
Това беше твърдение, не въпрос.
– Да, обичах баща ти – потвърди господарката ѝ. Загледа Фейра с присвити очи и добави: – И докато стигнем до Константинопол, аз вече бях трудна.
Фейра замълча. Забеляза, че господарката ѝ се затруднява все повече и повече да говори, завалянето в думите и започваше да се усеща. Затова не смееше дори да си поеме дъх – знаеше, че на всяка цена трябва да чуе следващата част от разказа.
– О, Фейра, аз не бях толкова внимателна, колкото сега си ти! Виждам начина, по който се обличаш, забелязвам колко усилия влагаш, за да скриеш светлия тен на кожата си. Аз обаче бях безразсъдна. Разхождах си се по "Султанахмет" в прекрасните си венециански рокли, разцъфнала от любов и от гордост с детето си, с непокрито лице и коса, пусната на къдрици. В ония години бях много красива, Фейра, имах златиста коса, перлена кожа и очи с цвета на морето. Един ден, докато се връщах от пазара, покрай мен мина носилка. Вътре беше султан Селим. Изведнъж вятърът духна, една от завесите се отвори и за момент погледите ни се срещнаха. Това беше достатъчно. До залез-слънце бях вече в харема, беше ми дадено името Нурбану Афифе и така Сесилия Бафо престана да съществува.
– Какво направи баща ми?
По лицето на Сесилия премина мрачна усмивка и тя отговори:
– Той изпадна в луд бяс. Пристигна в двореца, разби вратите с голи ръце и поиска да му върнат любовницата му, която носи в утробата си неговото дете. Охраната го отведе при султана, където го уведомиха, че ако детето се роди момче, ще бъде убито, за да не бъде пречка за истинските наследници, които по-късно моето тяло ще роди. Самият султан нито веднъж не легна с мен, докато детето не се роди. Чакаше, за да ме превърне в своя. Това бяха най-ужасните ми няколко месеца, Фейра, да чакам раждането на детето си и да не знам дали ще живее, или ще умре!
– Но детето беше момиче, нали?
Фейра вече нямаше нужда от утвърдителното кимване на Сесилия. Внезапно всичко ѝ стана ясно – ежедневните ѝ посещения в харема, откакто се помнеше; фактът, че господарката ѝ не ѝ бе повишила глас нито веднъж досега, с изключение на днес; фактът, че Нурбану собственоръчно я беше научила да чете и да пише, и да говори езика на нейната младост; фактът, че тя поощряваше всячески интересите ѝ към медицината, за да ѝ помогне да се сдобие със знания, каквито другите жени рядко получаваха.
– В замяна на подчинението си баща ти получи висок ранг и обществен статус, а после получи и теб, за да те отгледа в мир в своя дом.. Беше му разрешено да те задържи при две условия: да положи обет за безпрекословна вярност на султана и неговите наследници и да обещае, че никога повече няма да прави опити да ме вижда. И аз наистина не съм го виждала, Фейра, нито веднъж от онзи далечен ден до днешния – очите на Нурбану придобиха стъклен блясък. – Към момента, когато се срещнахме с венецианците при Лепанто, баща ти вече беше адмирал – със същия ранг, с който беше и чичо ми, настоящият дож на Венеция. Наблюдавах всичко от същия този прозорец, Фейра, напрегнала взор. Представях си, че виждам чак до протока Патрас, където се срещнаха двете флоти и където – любимият ми Тимурхан и чичо ми Себастиано се биеха един срещу друг с оръдия и огън, под ръководството на съпруга ми Селим.
За да я чува, Фейра вече трябваше да се приведе към нея.
– С течение на времето станах пак щастлива. Постепенно заобичах господаря ми, султанаразбира се, не със страстта на младостта, която питаех към баща ти, но със силата на уважението и приятелството. Той беше добър и мил човек, разликата между него и сина ни е като между деня и нощта. Научих се да бъда незаменима и бързо се издигнах от фаворитка до наложница, от наложница до кадън, от кадън до султана. Постепенно започнах да използвам влиянието си, за да поощрявам провенецианската политика. Но както добре знаеш, когато съпругът ми почина, всичко това свърши. Сигурно си спомняш, Фейра, колко усилия положихме да осигурим трона на Мурад и сигурно вече разбираш защо само на теб можех да се доверя да ми помогнеш в това начинание. Но вече ми е ясно, че щеше да бъде по-добре, ако бях позволила на съперниците на Мурад да му отнемат трона, защото синът ми е същинско въплъщение на злото и е обсебен от омраза към Венеция, а оттам – и към мен.