Фейра вече се изкачи напълно в леглото и приближи ухо към изсъхналите и напукани устни на господарката си. Валиде султан постави едната си подута от отровата ръка върху тялото на Фейра в непохватен опит за прегръдка и я дари с призрачна усмивка, като че ли тази близост я бе изпълнила с голямо щастие.
– Не ме съжалявай! През всичките тези години ме е крепяла тайната утеха да имам дете, което е светлина за очите ми. Той, синът ми, не знае коя си всъщност, защото беше роден година по-късно, а моите слугини опазиха докрай тайната ми. Така бях в състояние да те държа близо до себе си и да те гледам как растеш. Ти си толкова умна, храбра и мила! Всеки ден виждам в теб Тимурхан! – мисълта за старата ѝ любов ѝ върна донякъде силите и гласът ѝ стана малко по-разбираем. – Но за нищо на света не трябва да му казваш за това, обещай ми! Много е важно да не му казваш, защото той е играч в тази трагедия на сина ми – вдигна подпухналата си ръка и с видимо усилие я постави върху бузата на Фейра. – Ако можех да си поискам едно нещо, бих поискала ти да не си чак толкова красива. Затова е добре, че скоро ще напуснеш този град.
– Защо трябва да го напусна? – прошепна уплашено Фейра.
– Защото синът ми крои срещу Венеция най-пъкления заговор на света… – ръката, поставена върху бузата на Фейра, се разтрепери. В случая гневът беше най-големият враг на господарката ѝ, защото караше кръвта ѝ да се втурне по-бързо и течностите да заврат, което щеше да рече, че спорите на отровата вече нахлуваха в органите ѝ.
– Спокойно! Отпуснете се!
Нурбану свали бавно ръката си и сякаш започна да кърши пръсти. Но не беше така, просто се опитваше да измъкне един пръстен от подутия си и вече разкривен пръст – кристалната халка, която никога не сваляше.
– Вземи това – изфъфли накрая. Очите ѝ се затвориха и речта ѝ стана още по-неясна. – Кажи на чичо ми, дожа. А ако имаш нужда от убежище, има една къща със златен пергел над вратата. Там живее един мъж на име Събота. Той ще ти помогне.
Фейра пое пръстена, без да го поглежда. Почти не бе чула нищо от казаното след споменаването на дожа. Подпря се на лакът, изпълнена с ужас, и прошепна:
– Какво да му кажа?
Но очите на Нурбану бяха безизразни и вторачени нагоре.
– Къде да отнеса този пръстен?
Очите на Сесилия Бафо се разшириха, а след това се затвориха. И със затворени очи тя изрече:
– Във Венеция, разбира се.
Фейра се приведе и постави буза върху устните на господарката си. Все още не можеше да произнесе "мамо". Дишането на валиде султан беше кратко, но ритмично. Все още бе жива, но момичето знаеше, че няма никакъв смисъл да я буди. Един шок вероятно щеше да дойде в повече за разбитото ѝ сърце.
Погледна през прозореца към морето, което отвеждаше до Венеция. Слънцето беше високо в небето, лодките и корабите се тълпяха в устието на Босфора. Някаква странна алхимия беше превърнала синьо-зелените води в злато. Мънички лодки сновяха през протока между Пера и обратно, някои от тях приготвяйки платна за по-далечни брегове. "Колко безсърдечно! – помисли си Фейра. – Как е възможно търговията да продължава, как е възможно хората все така да имат нужда от коприна, сол и шафран, когато тук приключва своя път един човешки живот?!"
Фейра бе седяла край ложето на смъртта много пъти преди и знаеше, че когато умиращите имат да кажат нещо важно, рядко успяваха да го произнесат високо и ясно, а по-скоро се задавяха с думата и издъхваха – за разлика от легендите, които османските разказвачи предпочитаха да разпространяват.
Последната надежда на момичето бе, че Нурбану ще се събуди истински един последен път, преди отровата да я превземе напълно, че тялото и ще направи едно последно усилие да се пребори със спорите на дървото на Вартоломей. Но не можеше да очаква валиде султан да дойде отново в пълното съзнание, в което беше доскоро. Фейра беше благодарна, че бе имала време да изслуша историята на майка си – и своята собствена, между другото – но сега се налагаше да чуе какво точно иска господарката ѝ от нея и какво е значението на пръстена.