Завъртя пръстена на пръста си под светлината на утрото. Беше красив, истински шедьовър на изкуството – кристалната халка бе съвсем прозрачна, с някакъв цветен надпис върху нея. Но като се загледа по-внимателно, Фейра видя, че цветовете всъщност не оформят надписи, а представляваха фигури, миниатюрни коне, четири на брой, галопиращи по цялото протежение на халката. Вторачи сеоще по-силно. Бяха направени много умело, издълбани в кристала с някакъв инструмент, който трябва да е бил с размерите на върха на игла. Всеки кон беше с различен цвят от останалите – единият беше черен, вторият червен, третият бял, а четвъртият в жълтозеленикавия нюанс на жлъчката. И макар че преди не повече от час, в залата Самахане тя бе обмисляла варианта да избяга с баща си, сега Фейра разбра, че няма право да изоставя пациентката си. Налагаше се да узнае всичко.
Не ѝ се наложи да чака дълго.
– Фейра, Фейра… – беше не повече от шепот.
Фейра обгърна с ръка китката на по-възрастната жена.
– Дойди и виж! – изрече тя и от устата ѝ се разнесе зловреден дъх, като че ли самата смърт изпълзяваше оттам. – Те идват!
– Кои? – попита момичето.
– Четиримата конници.
Очевидно умът на Нурбану бе започнал да се обърква. Тя правеше някаква асоциация с пръстена, който бе подарила на Фейра, а може би и с четиримата конници, които я бяха измъкнали от Парос. Фейра заговори успокоително:
– Не, не идват!
– О, да, идват! Виждам ги! И носят смърт! – сините като морето очи се изцъклиха страшно.
– Не, не идват – продължи да я успокоява Фейра. – Оттук виждам чак до Пера, а там има само няколко лодки. В стаята също няма никой, както и пред вратата.
– Те не идват към мен! – изрече изведнъж възмутено умиращата жена. – Яздят към Венеция! Четиримата конници на Апокалипсиса наближават Венеция! Те се носят над вълните с бели коне, но само единият от тях е истински бял, а другите са с други нюанси.
Фейра сведе отново поглед към миниатюрните гравюри на пръстена. Един от конете беше боядисан в бяло. "Само единият от тях е истински бял, другите са с други нюанси." Може би господарката ѝ всъщност не бълнуваше.
– Какво искате да кажете? Какво носят тези ездачи?
– Дойди и виж, дойди, дойди и виж!
Фейра се приближи, колкото можа.
– Тук съм, господарке.
Внезапно Нурбану се изправи рязко в леглото и заговори с глас, чиято сила противоречеше напълно на изнуреното ѝ тяло:
– И когато Агнето отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: "Дойди и виж!". И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: "Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай! "[11]
После се отпусна безсилно на възглавниците и едва чуто завърши:
– Писано е! Писано е в Книгата!
Фейра се разтревожи. Дотук не бе успяла да схване нищо. Валиде султан хабеше думите си. Съвсем"скоро нямаше да може да каже нищичко, но пилееше слова за масло и вино?
– Каква книга?
– Не съм я чела от години. Тук не ми позволяват. Книгата, Книгата на книгите! Там се говори за Четиримата конници на Апокалипсиса. Дойди и виж, дойди и виж, и дойди и виж, и дойди…
Очите ѝ се втренчиха неподвижно нагоре и Фейра разбра, че за валиде султан времето на тази земя свършваше. Пробва с различен въпрос:
– Какво мога да сторя аз?
– Първият кон го води Тимурхан, черният кон, в неговия кораб. Върви с него да му попречиш! Плътно след него върви червеният кон. А когато дойде третият кон, белият кон, завоевателят, с Венеция ще бъде свършено! Тогава бледият кон ще бъде цар на всички земи, защото той е онзи, който е най-страховитият, той е онзи, от когото човеците най-много се страхуват!
– Кой е бледият кон?
– Смъртта.
Кратката думичка отекна в цялата стая. Изглеждаше да е краят, последното дихание. Но после валиде султан внезапно извърна глава на възглавниците си и погледна Фейра в очите. После заговори доста нормално:
– Ще умра ли?
В гърлото на Фейра се появи някаква неприятна буца, подобно на камък, който блокираше гласа ѝ. Но тя никога не бе лъгала господарката си. Не излъга и сега.
– Да – прошепна.
И ролите изведнъж се размениха – сякаш валиде султан беше дъщерята, а Фейра – майката. Сесилия Бафо изрече с уплашен като на момиченце глас:
– Ще боли ли?
Фейра си спомни за сокола чучулигар, на който беше дала спорите от дървото на Вартоломей. За това как птицата бе изглеждала два, три часа след отравянето. Представи си и как ще изглежда валиде султан след още един час и как ще се чувстват органите ѝ, когато се превърнат в пихтия.