Освен това много удобно бе съумял да позволи на генуезците да свършат мръсната работа. Ръцете му бяха чисти, защото, макар и избиването на братята му да бе прието благосклонно от народа – тъкмо това и се очакваше от един силен владетел – убийството на собствената му майка, която бе обичана от всички, би било прекалено. Стоварването на цялата вина върху генуезците беше особено сполучлив ход. Сега щеше да заповяда нейната гедик да бъде удушена заради небрежно изпълнение на задълженията, а после щеше да заклейми генуезците, които по негово мнение и без това бяха започнали да отнемат твърде голяма порция от неговия град с настаняването си в квартал "Галата" и близкото гето. А на майка си не само щеше да отдаде всички полагаеми се почести в последния ѝ път, но и щеше да има основание да насочи справедливия си гняв към чужденците. Тъкмо този вид омраза щеше само да подсили последния му, най-великия и най-безочливия политически удар, който в момента готвеше.
Султанът седеше на трона си и наблюдаваше мъжа, привел покорно глава пред него, изправен върху мраморната карта на познатия свят, която покриваше целия под на огромната зала за аудиенции. Съвсем подходящо за професията си, човекът бе застанал върху морето.
Този човек някога бе положил клетва за безпрекословна вярност към баща му Селим и към всичките му наследници. Някога беше велик адмирал, а днес – просто стар морски капитан. Е, на стареца пак щеше да му се предостави възможността да стане адмирал. Тази мисъл накара султана да се почувства истински великодушен – усещане, на което той се наслаждаваше с мрачно удовлетворение. Щеше да предостави една последна битка на стария морски вълк. Султан Мурад III възнамеряваше да си събере дълговете.
Докато даваше инструкциите си на капитана, стори му се, че долавя точния момент, самата секунда в разговора им, когато Тимурхан осъзна, че няма да се завърне от тази мисия. Този мъж, който още от момче бе порил всички води на Османската империя, та и водите отвъд тях, се канеше да поеме на последното си морско пътуване. Мурад се наслаждаваше на този момент. Той беше част от цялата картина. Златото в залата, огромната мраморна карта и присъстващите бели евнуси, до един неми и глухи, защото тъпанчетата в ушите им бяха спукани, а езиците – изтръгнати по негова заповед. Одеждите, които той носеше, дворцовите стени около него, харемът му, пълен с жени, които можеше да има само с едно кимване. А най-хубавото от всичко това беше властта да сложи край на един човешки живот и да очаква от въпросния човек да приеме това безпрекословно. Морският капитан стори точно това – прие. Тимурхан бин Юнус Мурад беше идеален за тази задача – никой не познаваше моретата по-добре от него, беше ветеран от Лепанто и бе станал свидетел на достатъчно жестокости по време на най-голямата морска битка, за да мрази Венеция и нейния дож. Освен това оставяше след себе си само един близък човек – човек, грижите за когото Мурад щеше да поеме с преголяма радост.
Нашият добър лекар изигра своята роля и намери един сандък – от един от храмовете извън града. Белите евнуси пък ще уредят товарът да ти бъде доставен на доковете точно в полунощ. Ще отплаваш е един от венецианските кораби, които пленихме при Лепанто. Името му е "Ил Кавалиере".
От тона, с който говореше султанът, човек би могъл да предположи, че той самият е бил там. Всъщност Тимурхан бе човекът, присъствал на престрелката, която бе довела до залавянето на въпросната галера. "Конникът", Смисълът на това име не му убягна, както не убягна и на Мурад. Султанът, който бе запознат с всички детайли от историята на майка си, намираше името за особено забавно. Обожаваше съвпаденията – те го караха да усеща, че Господ е с него.
Ще откараш кораба до Венеция и ще чакаш!
Стана от трона си и тръгна безшумно по картата, чертаейки пътя на кораба с позлатените си пантофки. Когато стигна до мраморното изображение на Венеция, целенасочено стъпи отгоре му. Доставяше му удоволствие да мърси това място с краката си.
Когато стигнеш до устието на лагуната – застана точно там, – ще чакаш да приближи буря. Под прикритието на бурята и с венециански кораб ще разполагаш с всички шансове да се промъкнеш незабелязано покрай карантинния остров – посочи миниатюрно парче суша върху картата, под което пишеше: Виня Мурада. – Ако тук те хванат, ще те държат четирийсет дена и тогава всичко ще бъде изгубено. Тук моряците биват затваряни в приюти, а товарът се измива и опушва, за да се пречисти от заразата. Няма нужда да ти казвам, че ако това стане, с начинанието ни е свършено. Откарай товара си в басейна на Сан Марко, точно пред двореца на дожа. Той е тук – посочи султанът с върха на пантофката си – и точно тук ти ще се освободиш от товара си.