– Съжалявам.
Само тази дума ѝ беше напълно достатъчна, за да разбере, че той вече знае тъжната новина. И което беше още по-важното – че искрено съжалява, че тъгува и че все още е влюбен. Беше достатъчно. Фейра пусна шумно прибора, който държеше, падна на колене до него и прошепна:
– Татко, какво да правя сега? Накрая бе започнала да бълнува, каза множество странни неща… да се връщам ли там утре?
Той подхвана нежно брадичката ѝ и рече:
– Фейра, тази нощ съм длъжен да отплавам. А ти утре ще се върнеш в харема, но като кадън на султана – не смееше да я погледне в очите.
Кръвта нахлу в главата на Фейра. В мозъка ѝ заприиждаха хиляди емоции, но най-силната от тях бе гневът. Значи всичките усилия, които беше полагала, ежедневните ѝ старания за прикриване на тялото ѝ, откакто бе станала жена – всичко това е било напразно. Султанът бе успял да съзре истината под воалите и робите ѝ.
Дори само повторението на съдбата на майка ѝ щеше да бъде достатъчно кошмарно, за да се добави към него и още по-жестока орисия – да я направят съпруга на брат ѝ, което беше престъпление както срещу природата, така и срещу женствеността ѝ. Тя сграбчи ръката, която подпираше брадичката ѝ, и отсече:
– Не, татко! – после със смекчен тон добави: – Но ти няма да го позволиш, нали?
Изражението му се поотпусна. Той я погледна в очите и отговорът постепенно изплува в съзнанието му. Бе дал обет за вярност пред султана в замяна на тази най-скъпа от всички дъщери на света. Но какъв смисъл имаха и верността, и животът му пред алтернативата да изгуби Фейра? Не, той нямаше да поеме на тази самоубийствена мисия, на която го пращаха. Щеше да грабне Фейра, да вземе кораба без товара му и да отплава нанякъде – където и да е, стига да е място, където султанът няма да може да го последва.
Можеха да отидат на остров Парос – място, което той винаги бе възприемал като рай. Все още усещаше аромата на лимоновите дървета, покрай които бе минал в онази топла нощ, когато бе яздил след красивата Сесилия Бафо чак до морския бряг. Бе изпълнен от странна възбуда от факта, че тя язди по-бързо от него. Като че ли я виждаше и сега – как се обръща към него и се смее с глас едновременно ужасена, жадна за приключения и болна от любов по него.
Тимурхан сведе очи към лицето, което държеше в длан несравнимо лице, което рядко виждаше незабулено. Фейра толкова приличаше на майка си и същевременно бе толкова различна от нея. Върху ръката, която бе хванала неговата, съзря пръстена на Сесилия. Имаше да я пита толкова много неща и тя да му разказва толкова много неща, но сега нямаше време.
– Не мога да позволя да те приберат там! Събирай си нещата! Бързо! Трябва да тръгнем, преди слънцето да се е скрило напълно зад хоризонта!
Фейра се изправи, грабна мантията си от близката закачалка и пристегна отново около кръста си неизменния медицински колан. Това ѝ отне само няколко секунди.
– Готова съм! – отсече.
Тази вечер нямаше смисъл да се покрива, да губи време в онези безполезни опити за преобразяване. Погледна баща си в очите и двамата си размениха една от редките между тях усмивки. Тимурхан отвори вратата и усмивките им застинаха. Точно пред вратата им, блокиращ умиращата слънчева светлина с масивното си туловище, стоеше къзлар ага.
– Капитан Юнус Мурад – изрече той със странно писклив глас. – Изпратен съм да ви ескортирам до кораба ви, където вашият екипаж вече ви очаква. Мадам – обърна се към Фейра, вие си починете. Моите подчинени ще охраняват къщата ви, а утре сутринта ще ви отведат в харема.
Така на Фейра не ѝ остана нищо друго да направи, освен да си вземе сбогом с баща си, да притисне бузата си о неговата толкова силно, че сълзите им се сляха, и да маха ли, маха с ръка, докато той и къзлар ага не се скриха зад ъгъла. Успя да се задържи права, докато той все още можеше да я види. А после се строполи в краката на охраната, направо върху плочите пред вратата на дома си.
Плочите, върху които някога бе въртяла един пумпал.
ШЕСТА ГЛАВА
Фейра лежеше в мрака и въртеше кристалния пръстен.
Душата ѝ вече не се раздираше от нерешителност – знаеше много добре какво да направи. Просто изчакваше своя миг. Чакаше и въртеше пръстена на пръста си, като че ли броеше ударите на сърцето, докато настъпи моментът за действие.
Имаше пръстена само от четири часа, но вече го чувстваше като част от себе си. Завърташе кристалната халка на една четвърт, така че всеки път отгоре попадаше различен кон – черен, бял, червен, блед. Зачуди се дали не е наследила този навик от майка си. Нейната майка.