Огледа бавно огромното, подобно на пещера пространство, а после се скри зад някакви чували с жито и се приготви да чака. През следващия час върху нея бяха нахвърлени още подобни чували, така че постепенно ѝ стана задушно и горещо. Медицинският ѝ колан – нейният стар приятел, който носеше вече от толкова време, че го чувстваше като част от себе си, се впи болезнено в кръста и ребрата ѝ. Фейра си представи последиците от евентуално счупване на някоя от стъклениците, което би довело не само до забиването на парченца стъкло в плътта ѝ, но и до разливането на разни смеси, които в правилните дози можеха да лекуват, но в неправилните можеха да се окажат фатални.
А по-нагоре грубото зебло на чувалите буквално смазваше лицето ѝ. Това роди нов страх – че ще се задуши. Затова през кратките мигове на отсъствие на моряци в трюма тя започна да помества тежестта на тялото си и постепенно да си прави дупчица за дишане. Под мъждивия блясък на самотната лампа, увесена на медна кука над главата ѝ, започна да схваща, че чувалите бяха започнали да я смазват, защото всичките провизии за пътуването биваха товарени само в единия край на складовото помещение. В предната част на трюма имаше пространство, отделено с муселинова завеса, а между завесата и истинските провизии имаше няколко десетки аршина място.
Накрая Фейра успя да се поосвободи от смъртоносния натиск върху тялото си и да се огледа по-спокойно. В сумрачната светлина започна да оглежда чувалите и буретата, търсейки някакъв знак, издирвайки смъртоносния товар, който баща ѝ беше принуден да пренесе – нещо, което да се свързва по някакъв начин с кон, нещо черно. Постепенно забеляза и друга странност – провизиите, които бяха струпани наоколо, бяха добри, твърди сирена, четвъртинки месо, фино бяло брашно – все неща, доста различни от обичайните корабни дажби от изсушено месо с мас и твърди бисквити. Протегна ръка между два чувала и леко ги разбута. Зърното вътре прошумоля.
Докато наблюдаваше моряците как влизат и излизат, тя се опита да не издава нито звук. Задържа дори дишането си. Но това очевидно не беше достатъчно – един от товарачите остави на земята бурето си, изправи се и вдигна ръка, давайки знак на другаря си да млъкне.
– Какво не е наред? – попита вторият, като също остави бурето си.
– Чух някакъв шум – просъска морякът с острия слух. – Откъм чувалите – и посочи към буретата, зад които, между чувалите, се криеше Фейра. Сърцето ѝ заби в ушите от ужас. Потта от пръстите ѝ навлажни даже зърното в близкия чувал.
– Сигурно е някой плъх – махна с ръка вторият. – Счуват ти се разни неща.
– Някой плъх ли? Ти не чу ли какви бяха указанията на капитана? Никакви животни на борда! Не пуска даже корабната котка! Затова ще се наложи да го намерим този плъх!
– Че защо без животни?
– Де да знам. Май има нещо общо с товара.
– Хубаво, да огледаме, щом казваш. Но основният товар още чака на дока.
Двамата се приближиха толкова опасно близо до Фейра, че тя усети силната миризма на кози – сигурно единият от моряците беше козар през свободното си време. Вторият, чиито очи очевидно бяха по-остри от ушите му, погледна право към нея и извика:
– Открих го! Хайде, идвай тук, поразнико!
Фейра се дръпна назад, колкото можа, но мъжът вдигна високо във въздуха истински плъх, черен и лъскав като олио, пищящ от ужас. Морякът сложи край на мъките му, като само с едно движение му прекърши врата, а после настана тишина. Човекът метна дългото тяло на плъха през рамо като обикновена торба и го изнесе навън в нощта, следван от приятеля си с големите уши.
Фейра се отпусна назад и въздъхна от облекчение, макар че сърцето ѝ продължаваше да бие така, че щеше да се пръсне. После някакъв тропот, тътрене на крака и псувни я накараха отново да застане нащрек. Моряците трябваше да качат на борда още един товар. А този вече беше тежък. Загледа се в тях, докато маневрираха с товара си – вече четирима мъже, носещи нещо голямо на раменете си, нещо, подобно на ковчег. Саркофаг.
Лицата на всички носачи бяха скрити под воали. Ако не бяха поведението и езикът им, Фейра би си помислила, че така отдават почит на онова, което носят в саркофага. Обаче те клатеха големия ковчег и непрекъснато го удряха в околните препятствия, мърмореха и редяха мръсни приказки по начин, който я убеди, че просто няма как да носят мъртвец. Саркофагът като че ли бе изработен от сребро или олово – въобще от някакъв метал, който блестеше в сивкаво. Повърхността му беше украсена с някакви виещи се фигури. След ново мърморене, стенания и тътрене на крака, придружени от инструкции и контраинструкции, товарът най-сетне бе отнесен до муселиновата завеса. Тя бе дръпната, а саркофагът – пуснат безцеремонно върху голите дъски.