Носачите се оттеглиха смущаващо бързо, като по пътя си взеха и факлата. След тях остана внезапна, напрегната тишина. Въпреки мрака Фейра виждаше съвсем ясно белия проблясък на дръпнатата обратно и вече успокоила се завеса, бяла като пола на дервиш. Същото като преди. По-различно от преди.
Защото сега Фейра долавяше почти осезаемата заплаха, излъчваща се от саркофага зад завесата – някак си по-ужасяваща и обезпокоителна от всичко, което бе видяла през този ден. Загледа се в диплите с цвета на смъртта, а после и в грубите, голи дъски между себе си и тях. Заслуша се в тишината. Внезапно тя бе брутално пронизана от пискливия, непогрешим глас на къзлар ага, докато напускаше кораба по трапа.
После дойдоха силното бутване и еднократният рязък вик, плясъкът на тежко въже в крайбрежните води и миризмата на горящ коноп, докато корабът се оттласкваше от пристана си. Стомахът на Фейра се преобърна.
Вече нямаше връщане назад. Тя напускаше своя роден град.
СЕДМА ГЛАВА
През първите няколко часа от пътуването Фейра не помръдна от мястото си. В това отношение ѝ помогна и силното люлеене на кораба, защото не бе сигурна, че би могла да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Досега никога не бе плавала по море, никога не се бе возила на кораб – ако не броеше кратките разходки за удоволствие в позлатената баржа на Нурбану, които обаче бяха строго ограничени в пределите на Босфора. Затова сега всичко ѝ бе напълно непознато – този странен ритъм, това издигане и пропадане на вълните.
При пропадането на кораба тялото ѝ сякаш олекваше, а при издигането му гърбът ѝ биваше притискан към чувалите толкова силно, че медицинският ѝ колан пак започна да ѝ причинява болка. Чувстваше се неспокойна и на ръба на паниката – това люлеене ставаше непоносимо, очакването на поредното издигане и пропадане вече едва се издържаше. А от краткото равновесие на кораба на върха на всяка вълна, точно преди пропадането, започваше да ѝ прилошава. Сега за първи път Фейра започваше да разбира състоянието на баща си, след като се върнеше у дома след дълго пътешествие. Нищо чудно, че беше изтощен и не спираше да повръща в продължение на няколко дена, нищо чудно, че лицето му имаше зеленикавобелия цвят на костите, ръцете му трепереха и не бе в състояние да прекоси стаята, без да се спъне в нещо.
Фейра бе прагматична жена. Както многократно бе казвал баща ѝ: "Необходими са ми един ден и една нощ на борда на кораба, за да се сдобия с морските си крака. Но после ми е необходимо много повече време на брега, за да се отърва от тях". Затова сега тя се опита да успокои дишането си, а постепенно се научи да намества съвсем незабележимо тялото си, за да бъде в синхрон с движението на кораба. Спомни си първия път, когато бе яздила кон. Личната господарка на конете на Нурбану я бе учила как да се повдига и отпуска на седлото, за да компенсира движенията на коня и да направи ездата лека. Същото беше и тук, в това чуждо за нея място.
След известно време успя да седне и да избута тежките чували над главата си настрани, далече от лицето си. След това безшумно продължи да си прави удобно гнездо сред товара. Под нея беше зеблото на чувалите, от едната ѝ страна се намираше задната част на кораба – груба изкорубеност от застъпващи се дъски, от другата ѝ страна бяха подредени редици бурета. Извивката на търбусите на буретата създаваше удобна пролука, през която тя съвсем ясно виждаше целия трюм и завесата в далечината, като същевременно оставаше скрита от чужди погледи. От провизиите в трюма и начина, по който бяха подредени, Фейра прецени, че ще бъде в безопасност поне няколко дена, а може и седмици – защото между нейното скривалище и капака към трюма на палубата имаше множество чували, сандъци и бурета. Моряците щяха да вземат първо най-горните.
Фейра знаеше, че е наложително да запази присъствието си на кораба в тайна до един конкретен момент от пътуването. Тя е виждала баща си да маркира тази конкретна точка на картите, които държеше в специалния си сандък вкъщи. Когато беше малка, ѝ беше много интересно да наблюдава баща си как развива големите свитъци пергамент на масата, взема сребърния си пергел и отбелязва с него маршрута на пътуването си. Фейра обожаваше да гледа пергела в ръката на баща си как крачи през моретата подобно на миниатюрен сребърен манекен с иглички вместо обувки. В точно определен момент от разходката си манекенът рязко спираше, вдигнал единия си крак във въздуха подобно на танцьор. Тогава Тимурхан натискаше другия му крак силно към пергамента, дръпваше пергела от картата и отбелязваше мястото с миниатюрно кръстче. "Това е! – отсичаше. – Това е точката, от която няма връщане назад."