През следващите няколко дена, в по-ясните си мигове си даваше сметка, че разни хора влизат и излизат от трюма. Всяка вечер на куката на тавана беше окачвана лампа, за да може кормчията да вижда провизиите, и всяка сутрин лампата беше сваляна. Но не след дълго Фейра престана да забелязва и тези промени и напълно изгуби представа колко пъти лампата бе окачвана на куката и сваляна, колко дена са минали.
От време на време се чуваше да плаче, да говори, да бълнува, дори да пее. В началото си даваше сметка за необходимостта да мълчи, когато капакът отгоре се вдигаше, и се стараеше да държи стисната болезнената си челюст. С течение на времето обаче дори тази капчица съзнание я напусна и това престана да я вълнува – единственото, което искаше вече, бе да бъде открита, да ѝ помогнат, да я излекуват и да я отведат при баща ѝ. Страхуваше се, че докато провизиите намалеят достатъчно, за да я видят, тя ще умре и ще изгние.
Сълзи на самосъжаление се спуснаха към ушите ѝ и след време, след безкрайно много самотни часове и дни на колебание между изгаряща жега и вледеняващ студ, тя започна да си мечтае за смъртта. Вече не си спомняше какво беше да си добре, здравето ѝ изглеждаше като нещо от друг свят – свят, в който никога повече нямаше да може да отиде. А да си помогне да оздравее изискваше усилие на волята, каквато тя вече не притежаваше. По-лесно беше да умре. За себе си тя вече беше достигнала точката, от която нямаше връщане назад. Фейра затвори очи, надявайки се да ѝ бъде за последно, и си позволи да се отнесе Оказа се сама в огромна и просторна стая, покрита с млечнобели плочки, гладки като яйце. В центъра на стаята имаше прозрачен ковчег, направен сякаш от стъкло. Тя се приближи до него и приклекна. Когато се надвеси, видя стария султан Селим затворен в лед. Беше мъртъв, но с отворени очи, кожата му беше воднистосинкава. Тя постави ръце върху леда и те автоматично се овлажниха и охладиха. Тя започна да замръзва. Налагаше се да си стопли ръцете. Изправи се и се приближи до перваза на прозореца. Там лежеше златно сандъче и ѝ намигваше под слънчевите лъчи. Фейра взе сандъчето и внезапно се озова на улицата.
Жаркото слънце нагряваше сандъчето в ръцете ѝ и постепенно то стана толкова горещо, че не можеше да се държи. Но тя продължи да се катери по хълма на анадолския бряг, чак до Юскюдар, където се изграждаше огромна джамия. Чу се как пита за архитекта защото ѝ беше казано да предаде сандъчето единствено в ръцете на самия Мимар Синан.
На всяка цена трябваше да намери архитекта. Питаше всеки срещнат зидар, който работеше върху грубите блокове бял камък, завърташе всеки от тях с робата му, вглеждаше се във всяко брадато лице. Беше отчаяна. Трябваше да освободи ръцете си от това сандъче, защото златото я изгаряше. Тя самата изгаряше. Но къде е архитектът?
Накрая стигна до врата с пергел, издълбан в архитрава, но този пергел не беше сребърен като на баща ѝ, а златен и извит – пергел на зидар. Вратата се отвори и тя го видя – мил, брадат старец. "Вие ли сте мъжът, когото наричат Събота?" – попита тя. Той кимна и с огромно облекчение тя постави сандъчето в мазолестите му ръце, бели от праха на камъка. Той ѝ се поклони и рече: "Кажете на валиде султан, че джамията ѝ ще има голямо минаре!" А после Фейра побягна и продължи да бяга до полуострова, после през покрития пазар и малките улички, тичайки обратно към Топкапъ сарай. Хукна през вътрешните дворове и стигна до покоите на валиде султан. Дръпна бялата завеса край леглото ѝ, но нейната господарка беше вече труп, с втренчени невиждащо очи, надут и гниещ върху завивките. Фейра протегна ръка, за да затвори очите с цвета на морето. И докато затваряше очите на майка си в съня си, в реалността очите ѝ се отвориха.
Фейра прокара език по пресъхналата си като пустиня уста и с мъка изправи тялото си до седнало положение. Все още беше слаба и потна, но разбра, че треската е преминала. Заразата си е отишла. Пръстите, които повдигна пред очите си, си бяха възвърнали обичайния цвят. Сигурно беше нощ, защото през цепнатините в дъските не се виждаше нищо, а лампата висеше на куката си и се поклащаше заедно с люлеенето на кораба, хвърляйки около себе си чудати сенки.
Воалът и шапката ѝ бяха изчезнали, очевидно измъкнали се, докато се е въртяла и потила върху импровизираното си легло. Медицинският ѝ колан беше непокътнат, но вече се въртеше около изпосталелия ѝ от глад кръст. Тя примигна два пъти и извърна бавно главата си, все така раздирана от болка – косата ѝ се бе превърнала в дебело солено въже, поклащащо се между плешките ѝ. Върху чувалите под нея бяха останали мокрите отпечатъци от тялото ѝ. На мястото, където подутината в подмишницата ѝ се беше спукала и изляла тъмното си вещество върху зеблото, имаше грозно черно петно. Когато повдигна ръка, тя установи, че роклята ѝ също е на петна. Но нямаше възможността да се замисли за значението на всичко това, защото вниманието ѝ бе привлечено от нечий глас.