Фейра от огледалото повдигна леко брадичка и отражението ѝ я окуражи. Днес очевидно беше принудена да носи женско облекло – хубаво, щеше да се възползва максимално от него. И тя започна ритуала по обличането.
Облечена само в широките си шалвари, ушити от прозрачна коприна, Фейра грабна едно дълго кремаво платно и започна да го увива около гърдите си. Увиваше ли, увиваше платното, докато накрая гърдите не я заболяха дотолкова, че ѝ секна дъхът. Но тя се усмихна и продължи със следващия елемент.
Беше време за роклята. Бащата на Фейра ѝ бе донесъл рокли от златен и сребърен сатен, златотъкан брокат и дамаска коприна от четирите кътчета на света. Но всички те си лежаха скрити в голямата ракла под прозореца. Вместо тях тя си бе купила най-обикновена роба от покрития пазар Бедестен. Робата падаше без никакви гънки до земята, прикривайки напълно формите ѝ. След това добави отгоре фереджето, което се закопчаваше на кръста, а после се оставяше отворено.
Носле среса и сплете косата си на плитки, навивайки ги на върха на главата си като корона. Опита се да върне къдриците, които се бяха изплъзнали изпод воала, макар да си знаете, че до края на деня те пак щяха да се измъкнат. Всеки ден се опитваше да ги обуздава, но напразно. Сега постави върху косата си фин воал, който завърза, а после прикрепи за главата си с ширит. Накрая навлажни къдриците, паднали пред лицето ѝ, с розова вода и ги дръпна безмилостно назад, докато накрая не се виждаше нито едно косъмче.
Отгоре си сложи четиривърхата шапка хотоз, която закопча под брадичката си, и квадратния воал йемине, за да покрие цялото си лице. Накрая грабна парче най-обикновен тюл и го уви няколко пъти около врата си. Едва след това се погледна отново в огледалото. Така опакована, изглеждаше неузнаваема. Дрехите ѝ бяха с нюансите на пясъка и канелата, предназначени да ѝ помогнат да се слее с града и да ѝ предложат прикритие. Единственият по-ярък цвят бе жълтото на пантофките на нейната вяра – кожени пантофки с извити нагоре носове, които се закопчаваха през самото ходило, удобни и устойчиви на вода, както и на останалите по-неприятни течности, които бе свикнала да среща в работата си.
Най-сетне облечена и скрита, тя не добави никакви украшения към тоалета си. Не че не разполагаше със злато – Фейра си имаше всички възможни видове златни украшения на света, с които баща ѝ обичаше да я глези, но сега си знаеше, че дрънкулките не само ще привлекат излишно внимание върху нея, но и ще пречат на работата ѝ.
Последният елемент, който Фейра прибави към облеклото си, беше продукт на необходимостта, а не белег за положение или мода. Това беше един колан, широк и грозен – нейно собствено изобретение. В него тя държеше поредица от мънички шишенца и стъкленици, всяко от тях в своето индивидуално кожено легло, и всички те поставени върху широка кожена лента с голяма медна катарама отпред. Фейра пристегна колана си под фереджето, което го скри напълно, но издутината точно на кръста ѝ придаваше вид на жена, двойно по-стара от нея самата.
Когато приключи целия ритуал, слънцето вече бе изгряло и небето бе избледняло до бледосиньо. Тя си позволи един последен поглед към града, който толкова обичаше – дневната светлина очертаваше всеки отделен детайл. Сърцераздирателната извивка на проблясващия под слънчевите лъчи залив, къщите и джамиите, подредени като яка със скъпоценни камъни по ивицата на брега. Изправен като страж на Босфора, се издигаше великият храм "Хагия София", над чието обляно от слънцето златно кубе кръжаха соколите на султана. За момент Фейра забрави мечтата си – вече не искаше да знае докъде стига морето. Вместо това се закле, че за нищо на света няма да напусне този град.
От кулите на "Хагия София"[3] до ушите ѝ достигна протяжният вик на мюезина[4]. Сабах, утринната молитва. Фейра се обърна и побягна, трополейки надолу по стълбите.
Закъсняваше. Много закъсняваше.
ВТОРА ГЛАВА
На улицата бе все още студено. Сенките си оставаха все така недокоснати от слънцето.
Обикновено това бе любимата ѝ част от деня. Доставяше ѝ удоволствие да се мотае, да заговаря перачките, понесли кошовете си към залива, или да си купи закуска от симид[5] и салеп[6] и традиционният ароматен турски чай от корени на планинска орхидея, каквито продаваха на синьо-златните сергии, разположени сякаш на всеки ъгъл. Доставяше ѝ удоволствие също така да плаща със собствените си пари, защото тя беше професионалистка, работеща жена. Днес обаче ѝ се налагаше да пренебрегне позивните на къркорещия си стомах, защото ѝ се налагаше да бърза.
4
Духовен служител към джамията, който от минарето призовава мюсюлманите към молитва – Б.р.