Марина Фиорато
Венецианският договор
Посвещение
На Айлийн Мейзъл, която ми даде идеята да напиша книга за Андреа Паладио.
"И когато Агнето отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което. Казваше: "Дойди и виж!". И видях, и ето блед кон, и името на яздещия на него беше Смърт, и Хадес [адът] вървеше подире му. И даде им се власт над четвъртината от земята да умъртвяват с меч, с глад, с мор и чрез земните зверове."
"Откровение на Йоана"[1], (6:7-8)1
ПЪРВА ЧАСТ – Черният кон
ПРОЛОГ
Християнска година 1577
Себастиано Вениер, дож на Венеция, се взираше през каменния прозорец във форма на четирилистна детелина с поглед, изпълнен с безпокойство и вълнение като повърхността на ширналото се пред него море.
Воднистосините му очи, изострени до краен предел благодарение на годините, прекарани по море, бяха забелязали прииждането на бурята още преди три дена, фиксирайки с нарастваща тревога настъпващите и скупчващи се на хоризонта облаци, носещи се над аметистовите вълни. Сега бурята беше вече тук и бе донесла със себе си нещо много по-зловещо от обикновено лошо време.
С дългата си бяла брада и благородна осанка дожът бе обезсмъртен от четката на Тинторето и често бе сравняван с Нептун – също властник над морско царство. А понякога, макар и с приглушени гласове, бе сравняван от хората с Всемогъщия. Като силно набожен човек дожът би се притеснил от всяко едно от тези сравнения, макар и по различни причини. Ала днес би дал всичко на света да разполагаше с всемогъществото да спаси Венеция в нейния най-мрачен час.
Загледа се в шестте фигури на кея, скупчени един до друг срещу стихиите. Те бързаха да прекосят вече покритите с вода плочи, едва избягвайки пpиливaj който дърпаше неуморно ръбовете на черните им роби. Мантиите и качулките им придаваха монашески вид, но тези Шестима мъже не бяха хора на религията, а на науката. Боравеха с тайните на живота и смъртта. Те бяха лекари.
С приближаването им дожът различи ясно маските им – бели като кости клюнове, извиващи се хищнически изпод черните качулки. Сами по себе си маските бяха достатъчни, за да уплашат всекиго, но далеч по-злокобна бе причината за тяхното посещение.
Те бяха неговите медико делле пеете – чумните лекари.
Бяха шестима учени, образовани мъже от добри семейства, до един обучени в най-прочутите медицински академии, по един за всеки от шестте сеетиери – квартали на Венеция. Дожът си знаеше, че да видиш тези доктори заедно бе зла поличба. Себастиано Вениер подозираше, че те не се бяха срещали никога до този момент, а ето че сега го връхлитаха подобно на ято черни гарвани, спускащи се върху гроб. Може би собственият му гроб. За момент раменете му се отпуснаха. Почувства се много стар.
Загледа се в лекарите, които газеха през водите по несравнимата Рива дели Скиавони – една от най-прекрасните улици на света, знаейки, че всеки момент те ще прекрачат прага на неговия величествен бял дворец. По тялото на дожа преминаха студени тръпки, сякаш морските пръски бяха достигнали чак до него. Отпусна чело о хладните ромбовидни стъкла на прозореца и за един блажен миг си позволи да затвори очи. Ако не го беше сторил, щеше да види как една голяма венецианска тримачтова галера – един галеае, отплава бързо в мрачното, бушуващо море. Но той все пак затвори очи за два удара на сърцето, просто за да му даде глътка покой и да вдиша соления въздух.
Ароматът на Венеция.
По едно време Себастиано Вениер се изправи и изпъна гръб, напомняйки си кой е и къде се намира. Загледа се в деликатния каменен филигран на прозорците си – най-финото венецианско стъкло държеше далече от ушите му грохота на морето. После вдигна очи, извръщайки благородната си глава към тавана, откъдето го наблюдаваха безподобни фрески в червено и златно, рисувани в продължение на столетия от най-добрите венециански художници, фрески, които покриваха целия огромен свод над него. Но ето че и всички богатства и слава на този великолепен град не бяха в състояние да го спасят от чумата.
Дожът се отпусна в огромния си стол и зачака прислугата да обяви пристигането на лекарите. Те се появиха, един по един, черни и капещи, и се наредиха в полукръг около него като лешояди. Червените кристали, поставени вместо очи в маските им, проблясваха гладно, като че ли готвещи се да се заемат с изкълваването на плътта му. Но в мига, в който те заговориха, дожът престана да се страхува от тях.
– Очаквахме подобно развитие, милорд – започна един. – В ботаническите градини на йезуитите напоследък бе забелязан необичайно голям брой пеперуди – стотици, даже хиляди.
Дожът повдигна белите си като сняг вежди и възкликна:
– Пеперуди ли?
– Пропуснал да долови стоманата, изтракала в гласа на дожа, докторът продължи да бърбори: Разбира се, милорд! Пеперудите са добре известни като предвестници на чумата!
Вярно говори – вметна втори. – Имаше и други знаци, милорд. В Арсенала има една пекарна. Казват, че когато наскоро там разчупили самун хляб, от него потекла кръв!
Дожът забарабани нетърпеливо с пръсти по дръжката на стола си и рече:
– Фактът, че чумата е пристигнала във Венеция, не е обект на ничие съмнение. Въпросът по-скоро е как да се преборим с нея!
И така бе залят с порой от безполезни приказки. Един искаше да се пребори с чумата, като каже на пациентите си да носят умрели крастави жаби на вратовете си. Следващият препоръча да сложат по един жив гълъб в подутите лимфни жлези в слабините и под мишниците на пациентите, за да могат с пърхането на опашките си птиците да изтеглят отровата. Накрая шестимата започнаха да се надпреварват да дават съвет след съвет, като всеки се опитваше да надприказва останалите. Настана една абсурдна борба с човки, придружена от още по-абсурдното поклащане на маските. Образованите, изнежени гласове на докторите се издигнаха, докато накрая залата се изпълни сякаш с кряскане на гъски.
Крайно раздразнен от това сборище, дожът установи, че мисълта му започва да се рее в други посоки. Тези лекари не бяха нищо друго, освен шарлатани и клоуни, всеки от които по-надут от следващия. Погледът му се плъзна към сенките край завесите, където един мъж, стар колкото него, стоеше и чакаше търпеливо мига, когато господарят на Венеция щеше да го повика, за да му съобщи повелята си.
Старецът в сенките, който между другото беше архитект, също не си правеше труда да слуша докторите. Както винаги повече заинтригуван от сградите, отколкото от хората, той се възхищаваше на начина, по който кръстосаните каменни греди над главата му описваха извивката на тавана, и на изяществото, с което пропорциите на колоните се съчетаваше с огромните панели на фреските.
Подобно на дожа, той също бе почувствал бодването на страха, когато лекарите бяха влезли в залата. Всеки в този град – от дожа до най-окаяния просяк – знаеше какво означават тези маски. Означаваха, че чумата е в града. Но архитектът не се притесняваше особено от този факт. Преди две години чумата пак ги бе навестила, макар и за кратко, затова сега той възнамеряваше да направи онова, което бе сторил тогава. Ще напусне града и ще замине към вътрешността на региона Венето, може би в стария си дом – Виченца. Там, сред хълмовете, ще планира и ще чертае чертежи, пийвайки вино, докато чака чумата да се навърлува и отмине. С една по-бърза лодка до Местре и още по-бърз кон до Тревизо той можеше до залез-слънце да стигне до Мазер и до дома на добрите си приятели братята Барбаро. В къщата им нямаше начин да не се намери стая за него – знаеше го, защото в крайна сметка именно той я беше строил. Веднага, щом разбере какво толкова иска от него дожът, щеше да изчезне оттук.
Търпението на дожа преля. Тези доктори не бяха в състояние да помогнат на Венеция. Щяха да раздават отварите и илачите си, междувременно трупайки злато, и някои граждани просто щяха да оживеят, а други – не. Стисна дръжките на стола толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Сведе отчаяно очи. Гледката на собствените му ръце го депресираше – с разкривени пръсти, изпъкнали вени и кафяви петна. Как би могъл един старец да удържи чумата?!