– Какво искате да кажете? Какво носят тези ездачи?
– Дойди и виж, дойди, дойди и виж!
Фейра се приближи, колкото можа.
– Тук съм, господарке.
Внезапно Нурбану се изправи рязко в леглото и заговори с глас, чиято сила противоречеше напълно на изнуреното ѝ тяло:
– И когато Агнето отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: "Дойди и виж!". И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: "Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай! "[11]
После се отпусна безсилно на възглавниците и едва чуто завърши:
– Писано е! Писано е в Книгата!
Фейра се разтревожи. Дотук не бе успяла да схване нищо. Валиде султан хабеше думите си. Съвсем"скоро нямаше да може да каже нищичко, но пилееше слова за масло и вино?
– Каква книга?
– Не съм я чела от години. Тук не ми позволяват. Книгата, Книгата на книгите! Там се говори за Четиримата конници на Апокалипсиса. Дойди и виж, дойди и виж, и дойди и виж, и дойди…
Очите ѝ се втренчиха неподвижно нагоре и Фейра разбра, че за валиде султан времето на тази земя свършваше. Пробва с различен въпрос:
– Какво мога да сторя аз?
– Първият кон го води Тимурхан, черният кон, в неговия кораб. Върви с него да му попречиш! Плътно след него върви червеният кон. А когато дойде третият кон, белият кон, завоевателят, с Венеция ще бъде свършено! Тогава бледият кон ще бъде цар на всички земи, защото той е онзи, който е най-страховитият, той е онзи, от когото човеците най-много се страхуват!
– Кой е бледият кон?
– Смъртта.
Кратката думичка отекна в цялата стая. Изглеждаше да е краят, последното дихание. Но после валиде султан внезапно извърна глава на възглавниците си и погледна Фейра в очите. После заговори доста нормално:
– Ще умра ли?
В гърлото на Фейра се появи някаква неприятна буца, подобно на камък, който блокираше гласа ѝ. Но тя никога не бе лъгала господарката си. Не излъга и сега.
– Да – прошепна.
И ролите изведнъж се размениха – сякаш валиде султан беше дъщерята, а Фейра – майката. Сесилия Бафо изрече с уплашен като на момиченце глас:
– Ще боли ли?
Фейра си спомни за сокола чучулигар, на който беше дала спорите от дървото на Вартоломей. За това как птицата бе изглеждала два, три часа след отравянето. Представи си и как ще изглежда валиде султан след още един час и как ще се чувстват органите ѝ, когато се превърнат в пихтия.
Затова, с огромна мъка на сърце, последното нещо, което предпочете да каже на майка си, бе лъжа:
– Не, нищо няма да усетиш.
След още един час Фейра беше повече от сигурна, че господарката ѝ е мъртва.
Очите на валиде султан бяха ококорени невиждащо нагоре, плътта ѝ беше сгърчена и почерняла като рана. Фейра затвори нежно сините като морето очи – това море и онова, което носеше в люлката си Венеция – а после излезе на пръсти от стаята.
Знаеше, че е време да намери доктора. Олюлявайки се, тя се отправи към Фонтана на пречистването. Последният път, когато беше тук, светът ѝ си беше напълно на мястото си. А сега бъдещето ѝ бе абсолютно несигурно, да не говорим пък, че в рамките на няколко часа бе намерила майка си само за да я изгуби завинаги.
Изпрати един от черните евнуси да повика лекаря, а когато той се появи, Фейра видя, че старецът не изглежда много по-различно от господарката ѝ. Беше сив като пепел и трепереше, а тюрбанът му се клатеше. Тя му се поклони и каза:
– Изглежда, че вече знаете, учителю, онова, което дойдох да ви съобщя.
Хаджи Муса я изгледа така, сякаш бе погледнал в собствения си гроб, и смотолеви:
– Фейра, трябва да ти кажа, че баща ти е в огромна опасност! Не му позволявай да отплава!
– Баща ми ли? Но аз дойдох да ви кажа, че моята… – замълча за момент – моята господарка се спомина. Не знаехте ли?
Но докторът като че ли изобщо не я чуваше.
– И без това вече казах твърде много – продължи да каканиже. – Не му позволявай да отплава! Товарът му е много опасен! Ще го убие!
– Товарът му ли? – вцепени се Фейра. – Какъв е товарът на баща ми? – беше разкъсвана от загубата на Нурбану и силно объркана, а за днес намеците ѝ бяха предостатъчно. Затова му се тросна безцеремонно: – Кажете ми всичко, но без заобикалки!
И нейният учител и покровител, великият Хаджи Муса, видимо се смали пред нея. Отстъпи.
– И без това вече казах твърде много – повтори, а после сложи ръце на устата си и добави: – Преди малко случайно да спомена, че господарката ти умира?
– Вече е мъртва.
Но тази новина като че ли не го впечатли особено, възприе я като дребна подробност.
– В такъв случай, Фейра, се прибери у дома! Веднага! Не трябва да бъдеш тук, когато я открият. И отведи баща си, надалеч! Не му позволявай да отплава!
– Почакайте! – повика го тя.
Но той вече бързаше обратно към основната част на двореца.
– И без това казах твърде много – подвикна през рамо. – Това е напълно достатъчно да ми вземат главата. Ако кажа още, до довечера ще съм мъртвец!
Фейра го проследи как се скрива зад колоните и разбра, че никога повече няма да го види.
И тъй като не знаеше какво друго да стори, тя пое през тихите вътрешни дворове по посока на дворцовите порти. Майка ѝ й беше заръчала да тръгне с Тимурхан. Наставникът ѝ я беше предупредил за нищо на света да не позволява на баща си да отплава. И двамата бяха говорили за товара на кораба му. Нурбану го бе нарекла черен кон, а Хаджи Муса ѝ бе казал, че този товар ще убие баща ѝ. Изведнъж Фейра се почувства отново като малко дете. Прииска ѝ се да се покатери в скута на Тимурхан, да дръпне брадата му, както правеше, когато беше малка, да се отпусне на гърдите му и да го попита какво трябва да направят.
Докато минаваше покрай покоите на султана, дочу отвътре гръмовния му глас. Ускори крачка, изпълнена с неясния страх, че всеки момент оттам ще изскочи самият Мурад и ще я прониже с ятагана си, защото е позволила майка му да умре. Но ако беше слушала по-внимателно и ако не бързаше толкова, щеше да чуе и още един мъжки глас.
Щеше да успее да разпознае и втория глас. Защото в този момент на аудиенция при султана беше баща ѝ.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Султан Мурад III бе започнал властването си по начина, по който възнамеряваше и да продължи.
Непосредствено след завръщането си от провинция Маниса, за да предяви претенциите си към престола, той бе заповядал да удушат петимата му по-млади братя, които баща му беше припознал от други съпруги. Династичната линия беше пределно ясна. А сега, само на деветнайсет, млад, енергичен и едноличен господар на цялата империя, той бе готов да пусне в ход мечтата на своя живот.
По думите на къзлар ага, с когото току-що бе провел много интересен разговор, към този момент майка му вече би трябвало да е мъртва. Най-после бе свободен от обвързаността, която напоследък бе започнала да го задушава, и вече нямаше да му се налага да търпи непрестанните вмешателства на майка си в политиката.
Освен това много удобно бе съумял да позволи на генуезците да свършат мръсната работа. Ръцете му бяха чисти, защото, макар и избиването на братята му да бе прието благосклонно от народа – тъкмо това и се очакваше от един силен владетел – убийството на собствената му майка, която бе обичана от всички, би било прекалено. Стоварването на цялата вина върху генуезците беше особено сполучлив ход. Сега щеше да заповяда нейната гедик да бъде удушена заради небрежно изпълнение на задълженията, а после щеше да заклейми генуезците, които по негово мнение и без това бяха започнали да отнемат твърде голяма порция от неговия град с настаняването си в квартал "Галата" и близкото гето. А на майка си не само щеше да отдаде всички полагаеми се почести в последния ѝ път, но и щеше да има основание да насочи справедливия си гняв към чужденците. Тъкмо този вид омраза щеше само да подсили последния му, най-великия и най-безочливия политически удар, който в момента готвеше.