Мурад знаеше, че Фейра е негова сестра, но не му пукаше.
Тимурхан вървеше по коридорите на Топкапъ сарай, напълно съзнаващ, че никога повече няма да ги види. Докато минаваше покрай харема, си зададе същия въпрос, който си задаваше винаги, когато минаваше оттук – дали тя е тук. Но вратата винаги беше затворена, а пред нея стояха страховито черните евнуси. Освен днес.
Отворени бяха и външните врати, и вътрешните. Неохотно, сякаш дори и погледът му на мъж бе достатъчен, за да оскверни това място, той погледна през вратите към малкия вътрешен двор, в чийто край вратата също беше отворена. И там, отвъд тази последна врата, лежеше една жена, отпусната на възглавниците си. Тя беше неподвижна, плътта ѝ бе потъмняла и като че ли беше мъртва. Но докато той гледаше, тя отвори очи – очи, които имаха цвета на морето.
И изведнъж той се върна с двайсет и една години назад, до мига, когато същите тези очи го бяха омагьосали на един бал с маски в Парос. Същите тези очи бяха задържали неговите, а после го бяха убедили да я отведе, да я качи на кораба си и да я вземе при себе си в Константинопол. Сега той задържа отново този син поглед, за един последен път. А после, осъзнавайки на какво става свидетел – на край, а не на начало – се обърна и продължи напред.
ПЕТА ГЛАВА
Дни по-късно Фейра изобщо не можеше да си спомни какво бяха вечеряли онази вечер. Тя беше сготвила разнообразни гозби, които бе подредила прилежно на масата. При залез-слънце бе запалила медните лампи и добавила на масата приборите за хранене и чашите. Бе поднесла към устата си хапки от различни ястия, но не усети никакъв вкус.
Докато готвеше, бе прехвърлила през ума си всички възможни пътища, които се откриваха пред нея. Можеше да сподели наученото с баща си и по този начин да предаде доверието на умиращата си майка. Можеше и просто да си мълчи и нищо да не му казва. Когато зае мястото си на масата срещу баща си, все още не бе взела никакво решение. Бе сигурна само в едно – че за нищо на света няма да напусне Константинопол. След като майка ѝ беше починала, а баща ѝ щеше да замине всеки момент, градът бе единственото, което ѝ оставаше.
Фейра огледа внимателно Тимурхан. Баща ѝ изглеждаше разсеян. Вторачи се в лицето му, загоряло и обветрено от стихиите през четирите десетилетия по море – брадата, намазана с масло и изострена според мъжката мода, но вече силно прошарена, кехлибарените му очи, точно като нейните. Той седеше там, където седеше винаги, когато си беше вкъщи – начело на перфектно полираната им маса, пред прозореца с малки ромбовидни стъкла, които обсипваха тялото му с призрачни фигурки светлина. Беше потънал в мълчание и хапна почти толкова, колкото и тя.
Фейра уважаваше баща си, подчиняваше му се, както подобаваше на всяка добра дъщеря, обичаше го и което беше още по-важното, харесваше го. Но въпреки това и мъничко се страхуваше от него.
Той беше много строг. Пазеше ревниво целомъдрието ѝ и затова одобряваше напълно начина, по който тя се обличаше и криеше тялото си. Потупваше я, когато го ядосаше с нещо – нещо, за което тя не му се сърдеше, защото кой баща не потупва от време на време дъщеря си – и я целуваше, когато бе доволен от нея. Но напоследък, едва през последните месеци, в отношенията им бе настъпила необяснима, едва осезаема промяна. Понякога, когато тя отбелязваше нещо по време на вечеря или заговаряше за работата си, забелязваше в него трансформация, която бе точно толкова неуловима, колкото и обръщането на прилива, когато водите бавно, но категорично се насочваха в противоположната посока. Бе започнала да съзира в очите на баща си известен респект към нея и което беше още по-интересното, мъничко страх.
Източникът на тази нейна нова сила бе знанието. Няколко пъти вече той бе искал мнението ѝ по медицински въпроси и бе отстъпвал пред нея, даже в присъствието на екипажа си. Само преди няколко дена, докато двамата вечеряха, той ѝ бе задал няколко въпроса за това какви грижи трябва да бъдат полагани за заразен човек и как да се предотврати разпространението на сериозна болест, когато пациентът е в контакт с много други хора. Но го бе сторил крайно неохотно. Фейра долавяше, че тази промяна никак не се нрави на баща ѝ, че той има чувството, че е загубил безвъзвратно нещо много скъпо.
Сега момичето реши да каже на баща си все пак нещо, с което нямаше да предаде доверието на майка си, но което щеше да ѝ помогне да вземе решение какво да прави.
– Господарката ми е мъртва.
Думите паднаха на масата и се претърколиха между него и нея като стъклени топчета в детска игра.
Очите на баща ѝ проблеснаха за миг и после той промърмори:
– Съжалявам.
Само тази дума ѝ беше напълно достатъчна, за да разбере, че той вече знае тъжната новина. И което беше още по-важното – че искрено съжалява, че тъгува и че все още е влюбен. Беше достатъчно. Фейра пусна шумно прибора, който държеше, падна на колене до него и прошепна:
– Татко, какво да правя сега? Накрая бе започнала да бълнува, каза множество странни неща… да се връщам ли там утре?
Той подхвана нежно брадичката ѝ и рече:
– Фейра, тази нощ съм длъжен да отплавам. А ти утре ще се върнеш в харема, но като кадън на султана – не смееше да я погледне в очите.
Кръвта нахлу в главата на Фейра. В мозъка ѝ заприиждаха хиляди емоции, но най-силната от тях бе гневът. Значи всичките усилия, които беше полагала, ежедневните ѝ старания за прикриване на тялото ѝ, откакто бе станала жена – всичко това е било напразно. Султанът бе успял да съзре истината под воалите и робите ѝ.
Дори само повторението на съдбата на майка ѝ щеше да бъде достатъчно кошмарно, за да се добави към него и още по-жестока орисия – да я направят съпруга на брат ѝ, което беше престъпление както срещу природата, така и срещу женствеността ѝ. Тя сграбчи ръката, която подпираше брадичката ѝ, и отсече:
– Не, татко! – после със смекчен тон добави: – Но ти няма да го позволиш, нали?
Изражението му се поотпусна. Той я погледна в очите и отговорът постепенно изплува в съзнанието му. Бе дал обет за вярност пред султана в замяна на тази най-скъпа от всички дъщери на света. Но какъв смисъл имаха и верността, и животът му пред алтернативата да изгуби Фейра? Не, той нямаше да поеме на тази самоубийствена мисия, на която го пращаха. Щеше да грабне Фейра, да вземе кораба без товара му и да отплава нанякъде – където и да е, стига да е място, където султанът няма да може да го последва.
Можеха да отидат на остров Парос – място, което той винаги бе възприемал като рай. Все още усещаше аромата на лимоновите дървета, покрай които бе минал в онази топла нощ, когато бе яздил след красивата Сесилия Бафо чак до морския бряг. Бе изпълнен от странна възбуда от факта, че тя язди по-бързо от него. Като че ли я виждаше и сега – как се обръща към него и се смее с глас едновременно ужасена, жадна за приключения и болна от любов по него.
Тимурхан сведе очи към лицето, което държеше в длан несравнимо лице, което рядко виждаше незабулено. Фейра толкова приличаше на майка си и същевременно бе толкова различна от нея. Върху ръката, която бе хванала неговата, съзря пръстена на Сесилия. Имаше да я пита толкова много неща и тя да му разказва толкова много неща, но сега нямаше време.
– Не мога да позволя да те приберат там! Събирай си нещата! Бързо! Трябва да тръгнем, преди слънцето да се е скрило напълно зад хоризонта!
Фейра се изправи, грабна мантията си от близката закачалка и пристегна отново около кръста си неизменния медицински колан. Това ѝ отне само няколко секунди.
– Готова съм! – отсече.
Тази вечер нямаше смисъл да се покрива, да губи време в онези безполезни опити за преобразяване. Погледна баща си в очите и двамата си размениха една от редките между тях усмивки. Тимурхан отвори вратата и усмивките им застинаха. Точно пред вратата им, блокиращ умиращата слънчева светлина с масивното си туловище, стоеше къзлар ага.