Докато наблюдаваше моряците как влизат и излизат, тя се опита да не издава нито звук. Задържа дори дишането си. Но това очевидно не беше достатъчно – един от товарачите остави на земята бурето си, изправи се и вдигна ръка, давайки знак на другаря си да млъкне.
– Какво не е наред? – попита вторият, като също остави бурето си.
– Чух някакъв шум – просъска морякът с острия слух. – Откъм чувалите – и посочи към буретата, зад които, между чувалите, се криеше Фейра. Сърцето ѝ заби в ушите от ужас. Потта от пръстите ѝ навлажни даже зърното в близкия чувал.
– Сигурно е някой плъх – махна с ръка вторият. – Счуват ти се разни неща.
– Някой плъх ли? Ти не чу ли какви бяха указанията на капитана? Никакви животни на борда! Не пуска даже корабната котка! Затова ще се наложи да го намерим този плъх!
– Че защо без животни?
– Де да знам. Май има нещо общо с товара.
– Хубаво, да огледаме, щом казваш. Но основният товар още чака на дока.
Двамата се приближиха толкова опасно близо до Фейра, че тя усети силната миризма на кози – сигурно единият от моряците беше козар през свободното си време. Вторият, чиито очи очевидно бяха по-остри от ушите му, погледна право към нея и извика:
– Открих го! Хайде, идвай тук, поразнико!
Фейра се дръпна назад, колкото можа, но мъжът вдигна високо във въздуха истински плъх, черен и лъскав като олио, пищящ от ужас. Морякът сложи край на мъките му, като само с едно движение му прекърши врата, а после настана тишина. Човекът метна дългото тяло на плъха през рамо като обикновена торба и го изнесе навън в нощта, следван от приятеля си с големите уши.
Фейра се отпусна назад и въздъхна от облекчение, макар че сърцето ѝ продължаваше да бие така, че щеше да се пръсне. После някакъв тропот, тътрене на крака и псувни я накараха отново да застане нащрек. Моряците трябваше да качат на борда още един товар. А този вече беше тежък. Загледа се в тях, докато маневрираха с товара си – вече четирима мъже, носещи нещо голямо на раменете си, нещо, подобно на ковчег. Саркофаг.
Лицата на всички носачи бяха скрити под воали. Ако не бяха поведението и езикът им, Фейра би си помислила, че така отдават почит на онова, което носят в саркофага. Обаче те клатеха големия ковчег и непрекъснато го удряха в околните препятствия, мърмореха и редяха мръсни приказки по начин, който я убеди, че просто няма как да носят мъртвец. Саркофагът като че ли бе изработен от сребро или олово – въобще от някакъв метал, който блестеше в сивкаво. Повърхността му беше украсена с някакви виещи се фигури. След ново мърморене, стенания и тътрене на крака, придружени от инструкции и контраинструкции, товарът най-сетне бе отнесен до муселиновата завеса. Тя бе дръпната, а саркофагът – пуснат безцеремонно върху голите дъски.
Носачите се оттеглиха смущаващо бързо, като по пътя си взеха и факлата. След тях остана внезапна, напрегната тишина. Въпреки мрака Фейра виждаше съвсем ясно белия проблясък на дръпнатата обратно и вече успокоила се завеса, бяла като пола на дервиш. Същото като преди. По-различно от преди.
Защото сега Фейра долавяше почти осезаемата заплаха, излъчваща се от саркофага зад завесата – някак си по-ужасяваща и обезпокоителна от всичко, което бе видяла през този ден. Загледа се в диплите с цвета на смъртта, а после и в грубите, голи дъски между себе си и тях. Заслуша се в тишината. Внезапно тя бе брутално пронизана от пискливия, непогрешим глас на къзлар ага, докато напускаше кораба по трапа.
После дойдоха силното бутване и еднократният рязък вик, плясъкът на тежко въже в крайбрежните води и миризмата на горящ коноп, докато корабът се оттласкваше от пристана си. Стомахът на Фейра се преобърна.
Вече нямаше връщане назад. Тя напускаше своя роден град.
СЕДМА ГЛАВА
През първите няколко часа от пътуването Фейра не помръдна от мястото си. В това отношение ѝ помогна и силното люлеене на кораба, защото не бе сигурна, че би могла да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Досега никога не бе плавала по море, никога не се бе возила на кораб – ако не броеше кратките разходки за удоволствие в позлатената баржа на Нурбану, които обаче бяха строго ограничени в пределите на Босфора. Затова сега всичко ѝ бе напълно непознато – този странен ритъм, това издигане и пропадане на вълните.
При пропадането на кораба тялото ѝ сякаш олекваше, а при издигането му гърбът ѝ биваше притискан към чувалите толкова силно, че медицинският ѝ колан пак започна да ѝ причинява болка. Чувстваше се неспокойна и на ръба на паниката – това люлеене ставаше непоносимо, очакването на поредното издигане и пропадане вече едва се издържаше. А от краткото равновесие на кораба на върха на всяка вълна, точно преди пропадането, започваше да ѝ прилошава. Сега за първи път Фейра започваше да разбира състоянието на баща си, след като се върнеше у дома след дълго пътешествие. Нищо чудно, че беше изтощен и не спираше да повръща в продължение на няколко дена, нищо чудно, че лицето му имаше зеленикавобелия цвят на костите, ръцете му трепереха и не бе в състояние да прекоси стаята, без да се спъне в нещо.
Фейра бе прагматична жена. Както многократно бе казвал баща ѝ: "Необходими са ми един ден и една нощ на борда на кораба, за да се сдобия с морските си крака. Но после ми е необходимо много повече време на брега, за да се отърва от тях". Затова сега тя се опита да успокои дишането си, а постепенно се научи да намества съвсем незабележимо тялото си, за да бъде в синхрон с движението на кораба. Спомни си първия път, когато бе яздила кон. Личната господарка на конете на Нурбану я бе учила как да се повдига и отпуска на седлото, за да компенсира движенията на коня и да направи ездата лека. Същото беше и тук, в това чуждо за нея място.
След известно време успя да седне и да избута тежките чували над главата си настрани, далече от лицето си. След това безшумно продължи да си прави удобно гнездо сред товара. Под нея беше зеблото на чувалите, от едната ѝ страна се намираше задната част на кораба – груба изкорубеност от застъпващи се дъски, от другата ѝ страна бяха подредени редици бурета. Извивката на търбусите на буретата създаваше удобна пролука, през която тя съвсем ясно виждаше целия трюм и завесата в далечината, като същевременно оставаше скрита от чужди погледи. От провизиите в трюма и начина, по който бяха подредени, Фейра прецени, че ще бъде в безопасност поне няколко дена, а може и седмици – защото между нейното скривалище и капака към трюма на палубата имаше множество чували, сандъци и бурета. Моряците щяха да вземат първо най-горните.
Фейра знаеше, че е наложително да запази присъствието си на кораба в тайна до един конкретен момент от пътуването. Тя е виждала баща си да маркира тази конкретна точка на картите, които държеше в специалния си сандък вкъщи. Когато беше малка, ѝ беше много интересно да наблюдава баща си как развива големите свитъци пергамент на масата, взема сребърния си пергел и отбелязва с него маршрута на пътуването си. Фейра обожаваше да гледа пергела в ръката на баща си как крачи през моретата подобно на миниатюрен сребърен манекен с иглички вместо обувки. В точно определен момент от разходката си манекенът рязко спираше, вдигнал единия си крак във въздуха подобно на танцьор. Тогава Тимурхан натискаше другия му крак силно към пергамента, дръпваше пергела от картата и отбелязваше мястото с миниатюрно кръстче. "Това е! – отсичаше. – Това е точката, от която няма връщане назад."
И тогава, и сега тя много добре разбираше, че точката, от която няма връщане назад, е онази, от която нататък вече не можеш да се върнеш и единствената ти възможност е да продължиш напред. Тя бе един от най-важните знаци в мореплаването, защото, ако провизиите не достигаха или избухнеше битка, или изникнеха пирати, бе задължително да знаеш дали корабът все още може да обърне назад или е по-добре да продължи напред. Следователно, ако успееше да запази присъствието си в тайна до половината път до Венеция, Фейра знаеше, че оттам нататък не биха могли да се върнат назад, дори и да искаха. За зло или за добро тя също бе поела на това пътешествие и щеше да сподели съдбата на баща си, независимо каква беше тя.