Вероятно все още се намираше в безсъзнание. Гласът пак повика, като грачене на гарга. Тялото ѝ моментално изтръпна, защото, когато гласът повика за трети път, тя разбра думата, която произнасяше – дума, която означаваше, че са я открили. Зачака напрегнато чувалите и буретата около нея да бъдат разместени и жалката ѝ персона да блесне. Но граченето на хищника продължи, повтаряйки непрекъснато само тази дума.
С отслабналите си колкото връв ръце Фейра започна да бута чувалите настрани и накрая, с невероятни усилия се освободи от затвора си. Огледа се и с изненада установи, че капакът в палубата над главата ѝ беше затворен и тя е съвсем сама в трюма. Изправи се нестабилно като прохождащо дете и тръгна неуверено напред, едва държаща се на отслабналите си крака върху люлеещия се кораб. Вървеше бавно, сякаш крачеше през пясък, първо единият крак, после другият, подобно на пергел, скъсявайки дистанцията между себе си и завесата.
Измина половината път. Продължи. Протегна ръка към белия муселин и изпълнена с грозни предчувствия, го дръпна. Точно в този момент корабът навлезе безмълвно в мрачния архипелаг от хиляди островчета, известен като Циклади, където някога един морски капитан бе отвлякъл една венецианска принцеса. Отдясно се виждаха бреговете на полуостров Пелопонес.
Точката, от която нямаше връщане назад. Фейра сведе очи към сандъка и разбра, че е била права – гласът идваше от него. Внезапно установи, че е твърде слаба, за да се задържи права. Коленете ѝ се подгънаха и краката ѝ се свиха под тялото ѝ. Тя коленичи пред саркофага така, както някога бе коленичила пред ковчега със съхраняваното в лед тяло на един султан.
– Момиче? – изрече за пореден път дрезгавият глас.
– Да, Сандък?
ОСМА ГЛАВА
С пресъхнала като прахан уста Фейра заговори отново:
– Кой си ти?
– Аз съм Смърт.
– Тя преглътна. Реши, че в крайна сметка треската е успяла да я убие и сега се намира в някакъв отвъден свят.
– Какво искаш от мен?
– Още една душа.
Онемяла от ужас, Фейра се вторачи в говорещия саркофаг, опитвайки се да проумее нещата. Сега, когато беше толкова близо до него, осъзна, че бе виждала и преди такива като него. Точно както бе предположила, саркофагът бе изработен от олово или по-точно от смес от калай и олово и бе покрит с много красив емайл и скъпоценни камъни. Геометричните фигури с османски стил се преплитаха с позлатената декоративна калиграфия на неповторимия шрифт дивани. Беше виждала такъв саркофаг, когато тялото на султан Селим бе изложено за поклонение точно под купола на "Хагия София", където верните му поданици се редяха, за да си вземат последно сбогом с него.
Но да види подобен саркофаг тук, в този влажен трюм, бе нещо съвсем различно. В пълен контраст с красотата на сандъка бяха непоносимата, всепроникваща воня на човешки екскременти и торбичките с мирта, които бяха завързани на определени разстояния по стените наоколо – билка, която Фейра моментално позна заради силата ѝ да отблъсква смрадта. В "Хагия София" лицето на султана се виждаше съвсем ясно през прозорче от кристал. Тук кристалът беше счупен и заменен от парче тъмен муселин, но достатъчно хлабав, че да позволи преминаването на въздух през него. Муселинът се издуваше и отпускаше, издуваше и отпускаше и леко вибрираше подобно на кожа на барабан.
Нещо все още дишаше. Въпреки името си нещото вътре беше живо. Откъм саркофага се разнесе въздишка и муселинът се издигна и изду като платно.
– Не исках да те уплаша. Просто исках приятел, другар в пътя. Затворен съм вече от четири дена. Самотен съм – гласът беше мъжки и басов и леко дрезгав като на човек, който точно като баща ѝ беше женен за наргилето си. Фейра се поотпусна мъничко. – Чух те да говориш и да пееш. Помислих си, че си една от сирените, за които разказват, че се срещат покрай бреговете на Гърция – защото вече трябва да сме ги стигнали – значи Смърт бе доста наясно с морските маршрути. – Но сега вече знам, че си смъртна. Чух те да страдаш така, както страдах и аз. Съжалявам за теб, за това, че си тук, но пък се радвам заради себе си.
Фейра протегна ръка и я постави върху оловото в неволен жест на съжаление. Очакваше металът да бъде хладен, но той се оказа изненадващо топъл, сякаш и той страдаше от треска.
– Разкажи ми историята си – подкани тя сандъка.
– Но първо трябва да ти задам един въпрос. Вярна ли си на нашия любим султан Мурад?
Фейра имаше хиляди отговори на този въпрос. Той е убиец. Той е мой брат. Той ме искаше за своя жена. Но вместо това предпочете традиционната формула.
– Той е светлина за очите ми и радост за душата ми – отговори предпазливо.
– Да, но вярна ли си му? Защото не мога да ти кажа онова, което искам да ти кажа, ако не знам това.
Смъртта се опитваше да сключи с нея сделка. Фейра бе чела персийски приказки и отлично разбираше процеса – героят се сдобива с голяма тайна в замяна на клетва за вярност. Или пленената принцеса трябва да води пазарлък със своя мрачен пазител за свободата си. Бе разглеждала достатъчно цветните илюстрации в полетата на текстовете в библиотеката на Топкапъ сарай – мургава девица, кръстосала обутите си в огромни шалвари крака, разговаря с някаква чудовищна химера, вдигнала високо ръце, разперила пръсти като ветрило.
И макар че досега не бе чела за жена, играеща си със Смъртта, Фейра бе напълно наясно какво се изисква от нея. Налагаше се първо да каже своята тайна, преди да чуе неговата. И така, сякаш всичко това беше част от тази нереалност, тя кръстоса крака в обичайния стил на османските разказвачи на приказки и започна:
На двайсет и първия ден от месец дхулкадах от годината 982 стана така, че бях назначена за кира на майката на нашия любим султан Нурбану. Когато бащата на нашия любим султан, султан Селим почина – нека се разхожда в светлината на рая – стана така, че нашият султан Мурад беше далеч от двореца, в провинция Маниса, където тогава беше управител. Моята господарка Нурбану, съзнаваща, че завистливите му братя ще се опитат да му отнемат трона, се изпълни с идеята да скрие смъртта на съпруга си. Натовари с тази задача мен и аз накарах главната кухня да направи леден ковчег на външен вид точно като твоя и по този начин, макар и насред лято, успяхме да съхраним за по-дълго мъртвата му плът. През следящите няколко дена го водехме на молитва, за да бъде виждан в носилката от народа, и дори на хиподрума по време на надбягванията, където го слагахме прав на златния му трон. По този начин успяхме да съхраним илюзията, че е жив. В продължение на дванадесет дена Селим живя в този леден ковчег, дванадесет дена повече, отколкото Бог му бе отредил на тази земя, докато Мурад не се завърна в Константинопол. Когато Мурад се качи на престола на Османската империя, Нурбану се сдоби с титлата валиде султан, а Селим бе поставен с ковчег от сребро и изложен в "Хагия София", за да могат всички да го видят и да му се поклонят. И така, може да се каже, че за мен беше чест и привилегия да помогна за подсигуряването на трона на нашия любим султан. Всичко това до момента не съм споделяла с нито една жива душа.
Фейра зачака края на последвалата тишина. Според традицията на приказките на този етап девицата или беше отвеждана в подземния свят, или следваше нова приказка.
– На седмия ден от този месец сибтамбир от тази година 983 – чу тя с облекчение да започва гласът от саркофага – по Божията воля се разболях на път към дома, на връщане от дълго пътешествие. Нямаше кой друг да ми помогне освен един овчар. Той ме метна на носилка от плетени клони и ме завлече на върха на хълма до един храм, където имамите били вещи в медицината. Те ми хвърлиха само един поглед и веднага след това ме отделиха в самостоятелна стая, за да умра. Но когато се събудих от треската си, установих, че за мен се грижи самият лекар на султана – Хаджи Муса – при споменаване на името на учителя ѝ Фейра подскочи леко. Освен това от вниманието ѝ не убягна задоволството на Смърт – както изглежда, той все още можеше да бъде горд. – Той се приближи до мен и попита дали бих поел на една много важна мисия за султана. Но се страхуваше, виждах го в очите му. Първо си помислих, че се страхува от султана, но после се оказа, че се страхувал от мен. От онова, от което бях болен. Оказа се чумата.