Фейра се вцепени. Беше чувала, разбира се, за кошмарната епидемия в Константинопол през 747 османска година, когато бяха загинали хиляди невинни души. Но ето че болестта, която бе спала столетия, отново се бе събудила.
– Черната смърт ли? – прошепна момичето.
– Чумата, Черната смърт – има си много имена. Въпреки че от столетия не е навлизала в града, аз бях чувал достатъчно за нея. И тогава разбрах, че с мен е свършено. Докторът също го знаеше. Обеща ми много неща – злато за жена ми, преференции за синовете ми, добър брак за дъщеря ми. Той като че ли знаеше всичко за мен. Знаеше, че съм се бил при Лепанто.
Фейра се приведе леко напред. Значи вече ставаше ясно защо Смърт познава моретата точно като баща ѝ.
– Докторът каза, че ако се съглася с плана на султана, бих могъл собственоръчно да победя нашия стар враг. Изложи ми нещата по следния начин: можех или да умра на онзи забравен от Бога хълм, или да се превърна в герой като онези в приказките, а семейството ми да заживее в охолство. Както разбираш, изборът не беше особено труден.
Фейра дочу прошумоляване и тъп звук откъм ковчега и разбра, че Смърт се помества вътре.
– Би ли ми дала малко вода? Устата ми пресъхна от говоренето. Там, до теб, има канче. Понякога моряците се сещат и ми дават, друг път забравят.
Фейра сведе очи в краката си и видя сребърно канче за вода с чучурче като тънка тръбичка, като онези, с които жените от харема се пречистваха. Приближи канчето към парчето муселин и започна да излива тънка струйка през него. Можеше само да си представя чудовищните черти, криещи се отдолу, но после чу мляскането на уста – очевидно Смърт бе доволен.
– Свалиха ме от хълма с носилка и ме заведоха в една работилница за лед на крайбрежието. Мина доста време, защото избраха заобиколен маршрут, далече от градските стени. Никога повече не видях доктора, но бях придружаван от хора на султана, облечени в черни одежди, с черни тюрбани и маски на лицето. Така и не разбрах дали бяха войници или свещеници, защото те говореха колкото за мисията си и за войната, толкова и за рая и своята саможертва.
На Фейра веднага ѝ стана ясно, че мъжете са били еничари – облеченият в черно, фанатизиран елит на султанската армия. Отвличани от християнските им домове като малки момчета и обръщани в истинската вяра, те бяха по-отдадени на наложения си Бог и от онези, родени в лоното на Пророка. Но тя предпочете да си мълчи и да слуша разказа на Смърт.
– Та същите тези Божии войници ме сложиха в този ковчег. Под бедрата ми сложиха вълнено кече за човешките ми нужди, в ръцете ми дадоха изсушено месо за хранене, а после ми казаха, че вода ще ми бъде давана от време на време. Както виждаш, сандъкът е доста голям, така че мога да се движа и обръщам, но не мога да ти опиша какъв ужас изживях в първия момент, след като заковаха капака над главата ми! Помислих си, че никога няма да мога да избягам от гробницата си, в която бях затворен жив, но те ми казаха, че трябва да изляза от нея за един последен път. Ако все още съм жив в края на пътуването ни, трябва да се надигна от ковчега си, да се смеся с народа и да му дам своя безценен дар. Във Венеция – изрече името с огромна неохота, като че ли самото му споменаване му причиняваше непоносима болка.
Фейра слушаше и лицето ѝ се смръщваше все повече и повече. Тази информация потвърждаваше напълно онова, което Нурбану се бе опитвала да ѝ каже. Султанът очевидно бе чудовище, щом бе в състояние да измисли подобен пъклен план. Стомахът ѝ се преобърна и ѝ стана толкова лошо, че в друг момент би си помислила, че болестта ѝ се завръща. Но тя бе наясно, че онова, от което всъщност ѝ се гадеше, бе моралното отвращение от злината, която едно човешко същество възнамеряваше да стори на цял един град. Стараейки се да не издава възмущението си, тя изрече:
– Ами ако не доживееш дотогава?
– Войниците ми казаха, че ако умра, тялото ми ще бъде изхвърлено в морето – дойде веднага отговорът. – А после онзи човек собственоръчно ще легне в ковчега ми, ще бъде увит в моя покров, ще диша от моите миазми и ще поеме сам заразата.
Осъзнавайки какво казва човекът от саркофага, Фейра изтръпна.
– Значи онзи, за когото говориш, е на кораба?
– Така е. Ако умре и той, друг войник на султана ще заеме мястото му Всеки човек на този кораб се е заклел да отнесе заразата във Венеция. Всички сме обречени, момиче, ти също!
Страхът на Фейра отстъпи пред любопитството ѝ.
– Но защо е тази безсмислена поредица от саможертви? Защо трябва заразата да бъде пренесена от друг, ако се наложи?
– Добрият доктор ми разказа, че в дните на Юстиниан чумата била донесена в бала коприна от Пелузиум. Султанът мислел да постъпи точно така, но лекарят му обяснил, че най-добрият начин за пренасяне на зараза е чрез тялото на вече заразен. Затова, когато ти казах, че съм Смърт, говорех истината. Не мога да ти кажа истинското си име, защото дадох обещание в името на султана, светлината за очите ми и радостта за душата ми. Независимо дали планът ще протече както трябва, или ще се провали, източникът на заразата задължително трябва да си остане тайна. Войникът ми каза, че ако държавите на неверника Христос разберат какво" е станало, с нашата държава ще бъде свършено, защото те автоматично ще тръгнат на кръстоносен поход срещу Константинопол, точно както в старите времена.
Едва сега на Фейра ѝ стана ясно защо Хаджи Муса беше толкова силно уплашен в Залата на Фонтана на пречистването, че почти не обърна внимание на вестта за кончината на Нурбану. Вече разбираше смисъла на предупрежденията му. Лекарят, който бе дал клетва да спасява човешки живот, не бе в състояние да понесе позора на един план, който щеше да обрече на смърт хиляди. И сега, неспособна да крие повече възмущението от гласа си, тя озвучи ужаса си:
– Ами народът на Венеция, обикновените граждани?!
– Какво за тях? – дойде веднага отговорът. – Докторът бе съвсем прав за мен. Аз съм бил при Лепанто. Венецианските псета запалиха корабите ни. С очите си ги видях как изгарят, момиче. Заедно с всичките моряци на борда им! Там беше същински ад! Не, аз приветствам онова, което трябва да сторя! Приемам го доброволно. Това ме удовлетворява напълно.
През следващите два дена Фейра постепенно възвърна силите си и започна да мисли, че се е случило чудо и че тя някак си е оздравяла от тази най-страшна от всички болести. Не каза за това на Смърт, защото се въздържаше да му дава надежда за изцеление. Но през тези дни приятелството им укрепна и нощем, след като кормчията минеше на задължителната си обиколка из трюма, тя дръпваше бялата завеса и започваше да си говори със Смърт.
По негласно споразумение никога повече не заговориха за мисията и за заразата, която той носеше. Говореха си за дома, за места и неща, които познаваха и които им липсваха – покритият пазар, панаирът в Пера, регатата по Босфора. Когато имаше сили, човекът в саркофага разказваше за своите пътешествия и това ѝ напомняше още повече за баща ѝ. Макар и по заобиколен начин, Фейра се осмели да го попита дали е чувал за някакъв легендарен черен кон или въобще за кон със странна окраска, но той не беше чувал. Попита го дори дали е чувал за мъж на име Събота – пробва името и на турски, и на венециански. Но при звука на венецианско име го чуваше да се опитва да изплюе и малкото му останала слюнка, за да изрази презрението си – муселинът пред лицето му потъмняваше като рана и тя разбираше, че няма смисъл да говори повече по този въпрос.