Единствената тема, която тя старателно избягваше, беше темата за семейството му. Фейра знаеше, че по един или друг начин той ще умре, затова нямаше да понесе да разбере, че той има дъщеря, която му е пеела, докато е предяла, или син, с когото са се шегували, докато са впрягали вола си за оран, или пък съпруга, която е разрошвала с обич брадата му и го е целувала, когато го е изпращала сутрин до джамията за утринната молитва. Просто се опитваше да облекчи последните му дни, колкото можеше, защото не искаше да си представя ужаса на това да бъдеш затворен в ковчег в компанията само на собствените си изпражнения, докато болестта бавно, но сигурно те разяжда.
Сега вече разбираше защо преди една седмица, по време на вечеря, баща ѝ я беше питал за изолацията на заразен пациент на борда на кораб. И именно тя бе човекът, който му бе дал съвет за завесата, тя му бе казала за муселиновото покритие на дупката, тя бе препоръчала закрито и оградено пространство, пълно с мирта.
Именно тя бе поставила Смърт в този сандък.
– Момиче?
– Да, Смърт?
– Мислила ли си някога за джанна. Как изглежда според теб?
Фейра се замисли. Бяха ѝ задавали този въпрос и преди, в харема – умиращите винаги насочваха мислите си към отвъдното. Джанна – раят, бе посоката, обещана на този човек в саркофага, и тя изобщо не бе изненадана, че той искаше да възвиси ума си от този ужасен затвор до великия безкрай.
Но не знаеше какво да му каже. Можеше да му каже, че ще живее на тучни поляни, ще пие сладък мед и ще се облича в одежди, инкрустирани със скъпоценни камъни. Ала тя вярваше в доброто и злото, както и в един Пророк и един Бог, които също вярваха в тези неща, затова съвестта не ѝ позволи да съобщи на Смърт, че ще получи награда, задето е покосил цял град. Бе спасена от изричането било на поносима лъжа или на непоносима истина от силен вик над главите им, вик откъм палубата, платната, а може би дори от върха на мачтата.
– Земя на хоризонта!
ДЕВЕТА ГЛАВА
– Смърт?
– Да, момиче?
– Спряхме ли?
– Да. Хвърлиха котва. Трябва да сме наблизо.
– Защо спряхме?
– Чакат буря. Войникът ми каза и това. Едва тогава ще се приближим до града и аз ще изпълня мисията си.
Фейра се изпълни с ужас от появата на бурята заради изпитанието, на което щеше да я подложи тя. Цялата тази мисия бе достатъчно кошмарна за всеки, но за нея тя влизаше в противоречие с всичко, в което вярваше – не само защото човекът в сандъка бе вече неин приятел, а и защото като лекар тя се бе заклела да лекува, а не да убива. Копнееше да излезе на палубата и да потърси баща си, но заради него не можеше, не и докато мисията не приключи. В крайна сметка животът на един беше нищо в сравнение с десетте хиляди, които можеха да бъдат спасени.
Мигът настъпи рано една сутрин със силна гръмотевица, от която ребрата ѝ потрепераха и зъбите ѝ затракаха, последвана от толкова силна светкавица, че проникна между цепнатините на дъските и за един кратък миг освети целия трюм. Почти моментално Фейра почувства силно разтърсване и после дочу тракане на верига – вдигаха котва. Големите железни халки дращеха външната част на корпуса като звяр, дращещ, за да бъде пуснат вътре, и корабът потегли.
Високо над главата си чу виковете на моряците, скърцането на макарите на въжетата, които се опъваха, и плющенето на платна, които се вдигаха. Корабът започна да се надига и да пропада, Фейра почувства силно придърпване напред и ето че "Ил Казалиере" отново наду платна и пое с пълна скорост напред.
През последните няколко дена се бе отдръпнала малко от Смърт. От една страна, знаеше, че състоянието му се влошава – дишането му ставаше все по-трудно и накъсано, говорът му объркан и неясен. От друга страна, след като цялата мисия ѝ стана ясна, не издържаше да стои до него, знаейки какво трябва да стори.
Докато корабът набираше скорост, тя прекоси, олюлявайки се, трюма и дръпна бялата завеса за последен път. С изключение на воя на ветровете и на водите и на скърцането в протест на дъските на корпуса не се чуваше нищо друго – откъм саркофага идваше призрачна тишина. Вероятно той вече беше мъртъв. Тя се надяваше да е така.
Застана зад тежкия саркофаг и започна да го бута с все сили. Бе възвърнала почти изцяло силите си, за което бяха помогнали и провизиите, от които хапваше и пийваше по мъничко напоследък. Но въпреки това не ѝ се отдаде да помръдне саркофага и на йота. Накрая се остави на стихиите на природата с надеждата те да ѝ помогнат. Корабът се издигаше и пропадаше под толкова голям ъгъл, че при накланянето му тя успяваше да избута сандъка значително напред, а когато посоката на наклона се сменяше, тя подпираше оловния саркофаг с рамо, за да не му позволи да се върне на мястото си.
Накрая постигна целта си и саркофагът бе опрян на страничните врати на трюма. После Фейра грабна голяма намотка въже и завърза единия му край за китката си, за да се задържи на борда. После освободи резетата на вратите и ги отвори рязко.
Те се върнаха моментално към нея, удряйки я силно по раменете. Тя ги избута пак напред, но се бореше срещу четирите вятъра. С невероятни усилия тя ги отвори една по една, използвайки посоката на ветровете и кораба. Очите ѝ изведнъж бяха заслепени от твърде силната светлина, дробовете ѝ се изпълниха с твърде много въздух. След продължителния престой във влагата и застоялия въздух на трюма свежестта отвън я задави.
Страховитата буря запрати въжетата от палубата надолу по корпуса на кораба, морската пяна я заля с вледеняващата си милувка, морето започна да я зове в дълбините си. Тя погледна към него, изпълнена с неистов страх – имаше чувството, че се намира насред извивките на дракона. Водите на морето бяха станали оловносиви като саркофага и вряха толкова силно, че в един момент Фейра имаше чувството, че се намира в толкова дълбока долина, че не виждаше небето, а в следващия вече беше на върха на сребърна планина.
Докато се държеше отчаяно за мокрите въжета, забеляза миниатюрен остров,-осветен от факли и скрит от високи стени, а докато корабът минаваше покрай него, дочу и викове. Но докато буташе саркофага, когато първо една четвърт, а после една трета от него се подадоха извън кораба, над воя на бурята долови още по-пронизителен вик.
Беше Смърт. Той бе разбрал какво се кани да стори тя и бе започнал да удря силно по капака и да крещи. На Фейра ѝ се стори, че някъде над нея се чува друг вик в отговор на първия, но той бе погълнат от отчаяните молби на Смърт.
– Не, момиче, не! Остави ме! Трябва да изпълня мисията си! Моето семейство, какво ще стане с тях? Умолявам те! Ако не изпълня задачата си, те няма да бъдат възнаградени!
Тя се опита да запуши ушите си и приготви рамене за едно последно бутване, но чу всяка отчаяна дума.
– Имам син, който иска да купи съседната ферма! Нарича се Дауд и е само на седемнайсет! Имам и дъщеря – Дениз, която е на двайсет и иска да се омъжи, обаче няма зестра! А съпругата ми, моята Зарафа… любовта на живота ми… Боже, не ми позволявай да ги предам!
И тогава Фейра разбра, че той бе мъж, просто един мъж. Можеха да го наричат черен кон, тя можеше да го нарича Смърт, но той си беше просто обречен смъртен човек със семейство и дъщеря колкото нея. Сълзите на Фейра потекоха, но бяха грабнати и отнесени надалече от бурните ветрове. С мрачна физиономия тя продължи да бута саркофага.
Той се заклати на ръба, започна да се олюлява като дъсчена люлка и докато тя наблюдаваше с ужас, сандъкът достигна точката си на преобръщане и започна да се плъзга към бушуващите води.
А после настана суматоха. Зад нея. Капакът на палубата се отвори рязко и в трюма наскачаха един след друг множество моряци. Само за миг ръцете ѝ бяха вързани отзад с въжето, което държеше, а покрай нея се втурна някой, който се хвърли на ръба на саркофага и го наклони към кораба. Сандъкът се върна назад със силен тропот.