Докато моряците връщаха саркофага на място, Фейра усети, че коленете ѝ се подкосяват. Нямаше смисъл да се съпротивлява – само щеше да си навреди повече. Огледа мъжете – не познаваше никого от тях. Те не бяха обичайният екипаж на баща ѝ и бяха облечени в мастиленочерните дрехи на еничарите, на глави с черни тюрбани.
Докато дърпаха саркофага на безопасно място навътре, Фейра осъзна, че се намира на неговото място – избутана напред, докато не се изправи пред сребърната стена на морето. Разбирайки, че ѝ предстоеше да се сблъска със съдбата, която бе отредила на сандъка, тя зачака бутването, което щеше да я запрати в бездната. Но чу вик:
– Неее!
Обърна се назад, за да види мъжа, който бе изкрещял. Беше същият, който се бе хвърлил да спаси саркофага и сега стоеше целият подгизнал във вода като нея. Тюрбанът му бе изтръгнат от ветровете и вълните и тъмната му коса се ветрееше пред лицето му.
– Нямате право да я убивате! – отсече той на мъжете, които я държаха. Тъмните му очи бяха строги и заповеднически. – Тя е дъщерята на капитана!
Сега тя го позна. Беше го виждала няколко пъти. Името му беше Такат Туран и често бе плавал с баща ѝ. Той бе по-близо до нейната възраст, отколкото до възрастта на Тимурхан и доколкото си спомняше Фейра, Лепанто бе първата му битка, в която баща ѝ му бе спасил живота. И ако именно това го бе накарало да я спаси от морската бездна, би могла да използва този негов дълг в своя полза.
Фейра можеше само да си представя как изглежда – цялата обляна в солена морска вода, шалварите и робата ѝ изпръскани с кал, подгизнала и нещастна. Бе наблюдавала наложниците как упражняват съблазнителните си погледи и как одалиските пробват изкуствените си усмивки пред огледалото. Тя не притежаваше такива умения, но реши да използва всичките си сили, които досега бе крила под воалите, и да направи очите си колкото е възможно по-умолителни.
– Моля ви – прошепна, гледайки само и единствено към Такат Туран, – отведете ме при баща ми!
– Такат вдигна поглед над главата ѝ към мъжа, който я държеше отзад, и отсече рязко:
– Води я!
– Добре – сви рамене другият. – Ще я отведа при него. В крайна сметка се свежда до същото.
Фейра чу зад гърба си как затварят и залостват вратите на трюма. После се остави да я вдигнат на палубата и така тя се озова отново насред ослепителната светлина на светкавиците. Беше изтикана към задния край на кораба, към големите врати, които отличаваха капитанската каюта от всички останали.
Докато я водеха към каютата му на щирборда, тя се зачуди какво ли ще каже баща ѝ, когато я види. Докато отключваха вратата му, тя бе изпълнена с такова нетърпение да го види, че не ѝ хрумна да се запита защо изобщо го държат под ключ. Но когато отвориха вратата и я избутаха бързо в стаята, причината ѝ стана съвсем ясна.
Тимурхан лежеше блед и потен в люлката си, а пръстите, които бяха поставени върху сърцето му, когато тя влезе, бяха черни.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато вратите зад нея се затвориха, Фейра се отпусна на колене пред леглото. Дори не чу завъртането на ключа в ключалката.
Люлката на капитана, висяща на въжета, завързани за халки в гредите горе, едва не събори Фейра, когато тя клекна. Тази люлка беше символ на статус, по-голяма версия на обичайния моряшки хамак, но с плътен матрак отдолу и дървени страни, които да поддържат формата ѝ, и завеси, които да предоставят допълнително уединение. Но сега, докато тя се люлееше, баща ѝ заприлича на малко дете. Тимурхан ѝ се стори смален, докато лежеше превит одве върху финия чаршаф на леглото – за момент тя се превърна в майката, а той – в детето.
Фейра пое почернялата му ръка и събра сили да погледне баща си с професионално око. Той беше блед, кожата му гореше, дишането му бе накъсано. Тя плъзна ръка под камизолата му и веднага откри издайническите бубони[12] под мишниците му. Той очевидно я позна по докосването, защото очите му за миг се разшириха и напуканите му устни наподобиха усмивка, опитвайки се да изрекат името ѝ. Но после той като че ли осъзна какво означава присъствието ѝ, защото усмивката му се превърна в паника. Този проблясък на болка я разтърси от дън душа и тя побърза да го прегърне и да го целуне по горещата буза.
– Не се ядосвай! – прошепна в ухото му. – Аз също имах тази болест, но тя ме напусна! Ти също ще оздравееш!
Изричайки тези думи, тя се насили да ги повярва. Ето защо не я хвърлиха във вълните, ето защо "в крайна сметка се свежда до същото" – за еничарите беше все едно дали тя ще загине в морето или в тази заразна каюта. Е, обаче тя ще надвие чумата още веднъж, този път заради баща си.
Изправи се с известно затруднение заради силното люлеене на кораба. Подът беше покрит с корабно платно, изрисувано така, че да наподобява плочки, а върху него имаше килими. По стените имаше картини, а в ъгъла се виждаше дори печка на въглища, за да осигурява топлина през зимата. Но ароматът на лазаркиня и ливан, които подслаждаха въздуха, за съжаление не бяха достатъчни да потиснат напълно вонята на миазми и разложение. Очевидно целият този лукс вече нямаше никакъв смисъл за баща ѝ.
На бюрото в предната част на каютата Фейра намери кристална кана с вода и оловна кана с вино. С умела ръка тя изля малко от виното във водата, за да я пречисти от нечистотии, уверявайки се, че виното помътнява, налято в кристала. След това грабна гъбата за попиване на мастило от поставката ѝ, откъсна измърсената част и я натопи във водата. Поднесе я към баща си и лекичко навлажни устните му, след което стисна гъбата, насочвайки тънка струйка от тази смес от вино и вода към полуотворените му устни. Това го накара да се закашля, което беше добър знак. Накрая натопи отново гъбата и я прокара по бузите и челото му. Това като че ли го пооблекчи мъничко и на Фейра ѝ се стори, че цветът му се пооправя.
За разлика от предишния ѝ затвор тази стая бе доста добре осветена – от илюминаторите встрани, от решетките на палубата отгоре и от прозорчетата откъм щирборда. Стъклата на тези прозорчета бяха толкова добре запечатани, че бурята отвън почти не се чуваше. Иначе силният дъжд барабанеше върху тях, превръщайки ги в малки войскови барабанчета.
Фейра погледна към баща си – в тотално неведение относно бурята навън и приклещен в собствената си битка с треската той бе заспал от изтощение. На този етап не можеше да стори нищо друго, освен да чака.
Глобусът върху капитанското бюро се въртеше лудо на оста си, като че ли всички небесни сили и четирите ветрове се бяха събрали в едно, за да властват в този ден. Празна бутилка от вино се люшкаше напред-назад по пода, следвайки посоката на вълните. Накрая Фейра не издържа, вдигна бутилката и я сложи на бюрото.
Седна на стола на капитана и се вторачи през прозорчето, изтривайки го от парите на дъха си. Онова, което видя, я накара да се запита за втори път през днешния ден дали не е умряла и не е отишла в отвъдното. Защото там, над валмата гъста мъгла пред нея и над водите, се издигаше бляскава цитадела с тънки кули, извисяващи се чак до небето, и палати от слонова кост, скупчили се на брега. Даже плющящият дъжд не бе в състояние да отнеме от красотата на това странно място. Мащабите му бяха огромни, а пристанището се отваряше към широк площад, обграден от каменни арки и колони. Над всичко това се извисяваше възхитителна кула, а в ъгъла беше приклекнала прегърбена златна църква, чиито невероятни цветове проблясваха като скъпоценни камъни под дъжда.
Докато Фейра съзерцаваше тази гледка, корабът мина покрай две огромни мраморни колони, издигащи се високо в небето, и после се чу отново дрънченето на веригата – пак спускаха котва. Тя присви очи през дъждовната пелена. Върху една от колоните се виждаше някакъв светец на неверниците, а върху другата имаше създание, от което бе учена да се страхува още от детството си – крилат лъв с книга.
12
Възпаление на лимфните възли, преминало през кожата, което води до подуване и срастване в характерни пакети, наречени "бубони". Оттук и названието "бубонна чума". – Б. Пр.