Тя беше във Венеция.
Откъм люлката зад гърба ѝ се разнесе някакъв звук. Фейра се обърна и зърна баща си, опитващ се да се подпре на лакти. Моряк до мозъка на костите си, дори и в това си безпомощно състояние той също бе чул хвърлянето на котвата и знаеше, че часът е настъпил.
– Фейра – изгъгна с усилие той, – смъртта приближава Тя схвана бълнуването му много по-добре, отколкото той можеше да си представи. Кимна и се обърна отново към прозорчето, за да види свалянето на трапа. Гледката ѝ беше ограничена, но тя се взря директно пред себе си, към двете колони и широкия площад между тях, превърнат в огледало от водата. Въпреки наводнението на този обширен площад из него щъкаха множество граждани – газеха през собствените си отражения безгрижно, сякаш такива потопи бяха нещо обичайно за тях.
Тя се премести към съседното прозорче и се вторачи към палубата и трапа. После дочу трясъка и скърцането на саркофага – очевидно го изкарваха на трапа. Фейра проследи с ужас как еничарите разхлабиха пантите на капака – вятърът подхвана листата от мирта, останали върху него, и ги отвя нанякъде. После еничарите застанаха в полукръг. Бяха свалили тюрбаните си и бяха скрили униформите си под виненочервени мантии. Макар и ужасени, те не можеха да откъснат очи от съществото в сандъка, което се надигна с огромно усилие, треперещо като току-що родено жребче.
Първо седна в сандъка, а после се измъкна бавно от него, с отпуснати покрай тялото треперещи ръце. Представляваше страховита гледка. Дрехите му бяха станали на дрипи и се вееха подобно на бинтове на мумия – впрочем то наистина приличаше на съсухрена, оживяла мумия. Някой му подхвърли мантия, която се разви във въздуха и хвърли върху него тъмна сянка като от облак. Съществото си метна мантията на гърба и вдигна качулката над бинтованата си глава. Върху гърба на мантията се виждаше крилат лъв, избродиран със златна нишка. Звярът като че ли се задвижи в синхрон с накъсаното дишане на съществото под себе си, почти оголените кости на нещастника сякаш му помогнаха да размаха крила.
Ето че най-сетне Смърт беше облечен подобаващо – в черно. Той застина за момент на трапа, а после потегли надолу, подпомогнат от наклона и ветровете зад гърба си. На пристана обаче падна на колене. Опита се да се изправи, но не можа.
Докато наблюдаваше всичко това от капитанската каюта, на Фейра ѝ се прииска да се обърне и да не гледа тази жалка картина, но не можеше да откъсне очи. Беше раздирана от жалост към нещастника и от надежда прииждащите вълни, които посребряваха и напояваха обилно мантията му, да го повлекат към дълбините на морето.
Но после, с нечовешко усилие той се надигна и с клатушкане премина между двете колони. Благодарение на някаква странна игра на тъканта на мантията той като че ли изглеждаше единственият на този площад, който няма сянка. Този факт, както и обемистата мантия, развявана от ветровете, придаваха на умиращия човек зловещ, сатанински вид. Той беше самото въплъщение на Жътваря.
Едва тогава Фейра разбра, че и галерата, и мантията с този страховит знак на крилатия лъв са все част от великия план на султана. Гражданите на площада щяха да видят единствено венециански кораб и нестабилен човек в адмиралска мантия и ще се втурнат да му помогнат. Ето че вече няколко от тях газеха през водите към турското си проклятие.
Фейра започна да удря бясно по стъклото на илюминатора и да крещи, но стъклото беше здраво и добре запечатано. Предназначено да устои на бури и на битки, то дори не се напука. Кокалчетата ѝ се зачервиха, гласът ѝ прегракна – но напразно. Тя се втурна отчаяно към вратата, хвана я за дръжката и я разтърси, но вече знаеше, че няма да постигне нищичко. Вдигна очи към решетката над главата си, хвана и разтърси и нея – отново без никакъв резултат. Раздирана от безсилие, тя грабна празната бутилка от вино и я разби в стъклото на илюминатора, но счупена бе единствено бутилката, а зелените парчета стъкло разрязаха пръстите ѝ.
Докато изсмукваше кръвта си, Фейра зърна на площада жена с малко момченце, държащо се за полите ѝ. Майката отдръпна детето от себе си, оправи тривърхата му шапчица и я наклони напред, за да го предпази от дъжда. Но момченцето пак сграбчи полите ѝ, отказвайки да бъде оставено само, така че двамата заедно поеха към фигурата с качулката.
Фейра вече не крещеше, само говореше мислено на жената: "Моля те, обърни се, обърни се назад и си върви! Отведи надалече детето си! Върви си по пътя!". Ала жената и детето застанаха точно пред Смърт. Жената му подаде ръка. И времето изведнъж забави своя ход. Фейра видя как Смърт бавно протяга напред черната си ръка и я сключва здраво около бялата ръка на жената.
Край. Пъкленото дело беше извършено.
После момичето видя как жената се дръпва уплашено от лицето, което прозираше под качулката, видя как бялата ръка също се дръпва и после се увива около лицето на момченцето, притискайки го до полите си. Същата ръка, която бе докоснала ръката на Смърт. Към тях вече прииждаха още хора, газещи смело през наводнения площад. Зад тях идваха и други.
Фейра се обърна отново към баща си. Нямаше нужда да му разказва поредицата от току-що произтеклите събития, нито да му обяснява какво се е случило. Той прочете всичко по изражението ѝ и се отпусна отчаяно обратно в люлката си. Корабът отново се заклати. Вдигаха котва. Голямата галера обръщаше бавно, ветровете издуваха платната ѝ и пристанището се отдалечи.
От рамката на илюминатора Фейра не бе в състояние да откъсне очи от смаляващия се площад с колоните пазачи. Обречената тълпа от хора се събираше бързо около Смърт. Момичето продължи да ги гледа, докато не се превърнаха в точици, не по-големи от спорите на дървото на свети Вартоломей.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Фейра се върна при баща си – сега той беше единствената ѝ грижа. Останалите си чувства потисна. Беше възпитана в омраза към народа на Венеция, но сега тя не чувстваше нищо друго освен жалост към онази млада майка и детето ѝ и към останалите, които се бяха притекли на помощ на Смърт. А тя бе предала собствената си майка, като не бе успяла да предупреди дожа за предстоящата злочестина, която ще се стовари върху неговия град. Но щеше да има предостатъчно време да се разкайва. В момента най-важната ѝ задача бе да излекува баща си и да го отведе у дома.
След като достави смъртоносния си товар, корабът се бе обърнал и се отдалечаваше бързо от града, колкото можеха да го носят платната му Фейра приклекна до леглото на баща си, за да го успокои с тези новини. За момент си помисли, че той вече я бе оставил завинаги, но когато хвана ръката му, той се събуди и се закашля. Това я окрили духом – кашлянето беше начинът, по който тялото се освобождаваше от мръсния въздух от белите дробове – и тя му се усмихна.
– Радвай се, татко! Отиваме си у дома! Съвсем скоро пак ще видим Босфора и Топкапъ сарай, и златния купол на "Хагия София" под слънцето!
Но макар и съвсем леко, той поклати глава.
– Джудека!– прошепна с глас, дрезгав като на гарван.
Това беше дума, която тя не знаеше, но пък знаеше, че чумата често караше хората да бълнуват. Потупа ръката му, но той сграбчи нейната, стисна я изненадващо силно и продължи все така продрано:
– Убежище! Султанът обеща.
Тя кимна, широко усмихната, макар всъщност да не бе в състояние да повярва, че султанът ще си направи труда да уреди подобно нещо за моряците си. За нея нямаше никакво съмнение, че мъжете на борда на "Ил Кавалиере" за него са точно толкова заменими, колкото беше и Смърт, затова всяка следваща секунда, която прекарваха в тези води, ги излагаше на допълнителна опасност.
Фейра отнесе тези свои злощастни размисли обратно до прозорчето на илюминатора. Искаше да се увери, че Венеция се смалява пред очите ѝ, за да е сигурна, че скоро ще се махнат оттук. За нея градът не съдържаше никаква красота – ролята ѝ в съдбата, която го очакваше, го превръщаше в съзнанието ѝ в истински ад. Закле се, че щом се прибере отново у дома, никога повече да не напусне Константинопол. И никога повече нямаше да се върне тук – дори самата дума "Венеция" ѝ беше вече омразна, с нейните остри срички, които разрязваха като нож и съскаха като змия. Никога повече не желаеше да вижда онзи крилат лъв. Той беше чудовище, така че всяка морска левга, която я отдалечаваше от него, беше благословия.