Но вместо да се насочи към открито море, корабът приближаваше към една плюнка земя северно от града. Там имаше няколко къщи, равностойни по вид с разкоша на видяното преди малко, но като цяло общият вид на домовете тук бе по-простичък и по-груб, стените бяха предимно кафяви или на точици, подобно на кокоше яйце. Тук-там се виждаха и руини, образуващи на хоризонта пролуки, които приличаха на уста с липсващи зъби, пролуки, запълнени предимно с избуяла трева. До една такава полянка корабът спря.
Фейра вече се бе научила да разпознава пускането на котвата, поклащането и спирането на кораба, но въпреки това продължаваше да се озърта сащисано. Но защо изобщо спираха? Защо да не се върнат у дома колкото бе възможно по-бързо? Каква друга работа имаха още тук?
Тя се върна при баща си, приседна до него и хвана ръката му. Дъждът бе утихнал и наоколо цареше тишина. Подозрителна тишина. Но достатъчна, за да може момичето да чуе завъртането на малкия меден ключ в ключалката на капитанската каюта.
Тя се изправи уплашено, когато вратата се отвори и при тях нахлуха шестима еничари, облечени отново в обичайното си черно, с черните си маски. Никой не говореше. Но един от тях я хвана за ръката и я дръпна настрани. Четирима други се разположиха около четирите въжета на хамака на баща ѝ и вдигнаха ятаганите си. За един кошмарен момент тя си помисли, че ще го екзекутират на място, но после всеки от тях замахна право към въжето, което държеше, и го сряза. След това четиримата отнесоха леглото до вратата като носилка.
Фейра си наложи да се успокои – те все пак бяха лоялни мъже, които следваха моряшкия закон. Макар и болен, Тимурхан все така си оставаше техен капитан. Човекът, който я държеше, я дръпна след носилката.
– Но къде водите баща ми? – запита тя.
Изпод маската не дойде никакъв отговор. След като се озоваха на сушата, тя бързо разпозна позицията им – намираха се откъм подветрената страна на този остров, далече от ветровете, които блъскаха морето. Корабът се оказа вече наполовина скрит от каменните руини, до които стигнаха. Пред тях имаше стена, набраздена от дъговидни прозорци, а отвъд нея – пустош от останки от стени с кладенец по средата, населявана само от кани и чавки, пищящи изпод стрехите. Над вратата се виждаха избелели позлатени букви, но от цялата група единствено Фейра бе в състояние да ги разчете.
Санта Кроче.
Над всичко това върху архитрава над вратата бе забит каменен кръст, нащърбен и почти разрушен от стихиите. Когато видяха този символ, всички се скупчиха плътно един до друг. Фейра се приближи до облечената в черно група, която не смееше да помръдне.
– Това е било място на техния пророк, на техния Христос – обади се един.
– Не можем да прекосим прага, нечист е – добави друг.
– Нашият султан трябва да е допуснал грешка – това не може да бъде убежище за нас.
– Нашият султан, светлина за очите ми и радост за душата ми, не допуска грешки! – извиси се укорително четвърти глас. – Вижте го това място! – продължи гласът. – Тук вече не живее никой с изключение на няколко птици. Техният бог го е напуснал много отдавна.
– Не можем да останем тук!
– Не можем, но тези руини ще ни дадат поне временен подслон, докато решим какво да правим.
Фейра ги последва, когато отнесоха баща ѝ вътре, а после ѝ позволиха да го оправи. Той имаше късмет да бъде в това легло, защото плътният матрак отдолу бе поддържан здраво от дървената си рамка, така че може и да не беше усетил, че го местят. Тя раздра ивица плат от чаршафа му и се насочи към кладенеца в центъра на някогашния двор, препъвайки се в разпръснатите наоколо камъни и плочи, разбити от корени на храсти и от треви, промъкнали се между тях през годините.
Но въпреки проливния дъжд, който се бе излял съвсем скоро, нивото на водата в кладенеца беше толкова надолу, че сребристият ѝ диск едва се виждаше на дъното. До каменната му стена имаше верига с макара, но кофа не се виждаше никъде, така че Фейра се отказа от идеята да извади вода оттук. Запъти се обратно към стария дървен пристан и натопи парчето плат в морската вода – тя нямаше да може да утоли жаждата на баща ѝ, но поне щеше да успокои трескавата му плът.
Когато премина отново под арката на входа, бе посрещната от подредените в полукръг еничари. Парцалът в ръката ѝ капеше и мокреше краката ѝ, но тя се закова на място, внезапно обзета от страх.
Погледът ѝ се плъзна последователно към очите им, но никой не смееше да я погледне. Накрая един заговори:
– Обърни се. Качваме се на кораба.
– Ама… – протегна ръка тя, сочейки към вътрешността на старата църква, все така държаща здраво капещия парцал. – Баща ми – допълни, като че ли еничарите бяха до един малоумници и не разбираха нищо.
– Той остава.
Значи не те, а тя не беше разбрала. Те смятаха да го оставят тук. Той беше заразен, затова те отказваха да качат капитана си на борда.
– Тогава аз трябва да остана при него.
– Не! Ти идваш с нас!
– Точно така – обади се друг. – Щом ще се умира, лично аз смятам да се насладя докрай на дните, които ми остават.
След тези думи първият мъж се загледа в нея и очите му започнаха да галят непокритото ѝ с воал лице и тялото ѝ, добре очертано от все още мокрите дрехи. Значи тя трябваше да се превърне в играчка за тези мъже през целия път до Константинопол. И тук нямаше нито един, който да защити честта ѝ. Баща ѝ лежеше наблизо върху носилката си, безчувствен дори за дъжда, който отново беше започнал да ръми върху лицето му. Вярно е, че тя бе копняла да се прибере у дома, но не по този начин. После заговори друг мъж, онзи, който стоеше малко встрани от останалите.
– Аз ще остана, както беше планирано.
Другарите му млъкнаха след това изявление. Накрая един от тях заговори с повишен от изумление глас:
– Но защо? Тук няма никакво убежище! Да останем тук би било самоубийство!
– Но аз смятам да следвам заповедите на моя султан докрай, както съм се заклел, защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми! А след султана единственият човек, на когото се подчинявам, е моят капитан. Защото той е представител на нашия султан тук, а при Лепанто ме спаси от съдба, много по-лоша от тази!
С тези думи вдигна лявата си ръка, на която липсваха три пръста – бяха му останали само палецът и показалецът. Така Фейра разбра, че маскираният мъж е Такат Туран, който вече я бе спасил веднъж от страшна смърт във водната бездна. Сега си спомни добре историята, която баща ѝ й беше разказал веднъж.
Когато го бе попитала за тази най-велика от всички морски битки, той ѝ бе разказал не за сблъсъка на бойните кораби или за храбростта на адмиралите, а историята на едно момче, не много по-голямо от нея, качено на борда в ролята на маймунка за барут, за да пълни оръдията. Но венецианците ги взели на абордаж и Тимурхан бе открил момчето буквално приковано за палубата от венециански кинжал, пронизал ръката му толкова дълбоко, че то просто не можело да помръдне от мястото си. Тимурхан срязал три от пръстите на момчето със собствения си ятаган и го издърпал на предната палуба, далече ох опасността. Бе разказал на Фейра, че макар ръката му да кървяла обилно, момчето дори не заплакало, а гледало в стоическо мълчание, докато корабният лекар мажел с катран чуканчетата му и ги обгарял. Единственото, за което помолило, било да получи за спомен венецианския кинжал, който го бил пронизал.
Сега Фейра виждаше, че момчето бе съхранило тази своя храброст и до зрелостта си. Но сега към нея се бе добавило и нещо друго – очите на Такат блестяха с някакъв неопределим плам. Човекът, който му възрази, даде име на този плам.