– Ти си луд!
– Дори и така да е – отговори Такат с равен тон. – Щом моят капитан се нуждае от мен, аз ще му служа до последния му час!
Подобна проява на лоялност в тези мрачни времена и на това мрачно място разтърси Фейра до дън душа. Но преди да се посрами, хвърляйки се в краката му, той продължи:
– Освен това вие вероятно забравяте заповедите на нашия султан, светлината на очите ми и радостта на сърцето ми. Защото знаете, че на нито един от нас не е отредено да се завърне. Помнете, че работата ни тук още не е завършена. Ние просто сме част от една по-голяма битка, а това днес беше само началният залп!
В очите му Фейра прочете истинска и неподправена вярност, както и нещо друго – пламенния взор на фанатика. Зачуди се какво ли още трябва да бъде сторено на този почернен град, но другият войник започна да спори с него.
– Изгубил си си ума! Според теб колко време ще отнеме на техните офицери и халифи да ни открият, а? Не си ли чувал за адските им мъчения? Изтезанията при нас са нищо в сравнение с техните!
Такат Туран сви безгрижно рамене, като че ли подобни изтезания не значеха нищо за него.
– Да ни намерят, голяма работа! Защото, както каза султанът, дори и да изтръгнат крайниците от тялото ми, дори да избодат очите от главата ми, дори и да изтръгнат езика от гърлото ми, аз ще бъда пренесен право в джанна, където пак ще ходя, ще виждам и ще говоря, възхвалявайки Бога!
Останалите мъже поместиха сконфузено крака и започнаха да си говорят помежду си. Накрая онзи, който бе заговорил първи, пак заговори:
– Както искаш.
И се приближи до Фейра. Но откри, че пътят му е блокиран от облечената в черно ръка на Такат Туран.
– Тя също остава! – отсече той бавно и премерено.
– Какво? – изгледа го възмутено другарят му. – Защо трябва да я имаш само ти, похотливо псе такова?!
– Въпросът ти не ти прави чест. Аз служа на Бога, на моя султан и на моя капитан и моята чистота няма да омърси никоя жена!
Обвинителят му се отдръпна назад като попарен. Такат Туран се възползва от ситуацията и заговори тихо на Фейра:
– Жено, върви при баща си и легни колкото ти е възможно по-близо до тялото му!
Фейра се плъзна под ръката му, с която я пазеше, и легна на превърнатото в носилка легло до баща си. Изведнъж почувства невероятна умора и ѝ се прииска някой друг да направлява съдбата ѝ. Лежеше и гледаше право нагоре, към дъждовните облаци, които се носеха по небето, заслушана в сърдитите гласове, които отекваха от старите камъни.
– Ако искате, елате и си я вземете! Виждате ли я къде е? Легнала е до баща си. Знам, че хвърляхте жребий дори за това кой да го изнесе от кораба. За себе си знам, че моят Бог ще ме пази за изпълнението на своя промисъл. Но вие можете ли да кажете същото за себе си? Ако е така, елате и я грабнете от смъртното ложе на баща ѝ!
Все така загледана в облаците, Фейра зачака да види черните им ръце и да усети как я вдигат.
– А после какво? – изгърмя отново гласът на Такат. – Кой от вас ще я качи на борда и ще я покани в леглото си? Но може да се счита за легнал лично с чумата, с нейната червена престилка и метлата ѝ!
Нито един от мъжете не се приближи, нито един не посмя да я пипне. Това я накара да се осмели да надигне леко глава. Мъжете пристъпваха от крак на крак и някои не смееха да вдигнат погледи от земята. Неуверени, мърморещи и засрамени, те се оттеглиха към кораба, оставяйки умиращия мъж и двамата млади хора насред руините.
От дупката на входа Фейра видя как котвата се вдига, въжетата се навиват и корабът се оттласква от брега. Едва тогава се обърна към Такат и промърмори:
– Благодаря ти!
Той се поклони леко и рече:
– Човек винаги трябва да плаща дълговете си!
Тя си помисли, че той има предвид дълга си към баща ѝ, и се зарадва. Усмихна му се и тогава ѝ хрумна, че никога досега не се бе усмихвала на друг мъж освен на баща си без прикритието на воала. Той не ѝ върна усмивката, а се обърна към празното пространство на входа и се загледа в морето. Беше свалил маската си и я бе. Оставил да се поклаща на врата му. Това ѝ даваше възможност да огледа лицето му. Брадата му беше подстригана прилежно и оформена с масло в остър връх, а устните му неочаквано плътни между черните косми на мустаците му. Като че ли гледаше отвъд отдалечаващия се кораб, отвъд дори хоризонта и всички тревоги на този свят. Интуицията ѝ подсказа, че може да му се довери.
– Какво ще правим сега? – попита.
Такат Туран се замисли и отговори:
– Първо трябва да намерим подходящ подслон за баща ти – огледа руините. – Ето, виж! Там има едно място все още с покрив – може би портиерска къщичка или нещо подобно. Ще ти помогна да го занесеш там.
С огромни усилия от нейна страна двамата наполовина отнесоха, наполовина завлякоха Тимурхан под покрива на старата портиерска къщичка. Вътре имаше дървен стол с малко столче за крака, на което някога очевидно бе седял пазачът, конзола вместо лампа, която бе отдавна изгаснала, и гнездо скорци под стрехите, които изпискаха възмутено, че някой се е настанил в жилището им.
Фейра погали баща си по бузата, но той не реагира. Едва дишаше, а пръстите му бяха станали още по-черни и от преди. Тя видя как Такат поглежда към своя капитан и макар да не каза нищо, тя разчете мислите му. После той погледна към разнебитения покрив и небето над тях и рече:
– Нося малко храна, но тя няма да ни бъде достатъчна. Преди да падне нощта, трябва да намеря още провизии.
Фейра разбра, че ще му се наложи да открадне, но не ѝ пукаше. Вече не бе в състояние да игнорира глада, който разяждаше стомаха ѝ. Когато той се обърна да върви, тя постави ръка на неговата и рече:
– Почакай! Не можеш да тръгнеш така! Изглеждаш много различно от обитателите на това място.
– Той свали напълно маската си.
– Развий и тюрбана си! – допълни тя и той го направи. Без него не изглеждаше толкова заплашителен. Вятърът развя черната му коса пред лицето му. – Сега можеш да вървиш.
Облечената в черно фигура се насочи към вратата и спря на един хвърлей място от земята, където някога свети Себастиан бе забил меча си.
– А ти се скрий добре! – рече. – Скоро пак ще се видим!
Тя го проследи с поглед, докато не се изгуби от очите ѝ. А после забеляза "Ил Кавалиере", вече почти на хоризонта, отправил се бързо към Константинопол.
През следващите няколко часа тя стоя във влажния мрак, облегнала гръб о студения камък.
Никога досега не бе изпитвала такъв студ, а към това се добавяха и острите ръбове на камъните, които се впиваха в гърба ѝ. Два пъти за това време чу преминаването на жители на този остров. Надниквайки предпазливо над камъните, тя видя две дебели перачки, понесли кошниците си с пране върху главите си, за да се предпазят от дъжда, а после един рибар с куче. Тя затаи дъх, когато кутрето се появи в къщичката и дори подуши неподвижния крак на Тимурхан, но накрая го изгони, което се съчета с подсвиркването на господаря му. През разрушената стена до носа ѝ достигна миризмата на риба, която я върна в мислите ѝ обратно до Балък пазар – рибния пазар в Константинопол. Тя пак надникна и видя рибите, висящи от края на пръчката, която рибарят беше метнал на рамото си. Стомахът ѝ изгъргори. Беше толкова гладна, че би могла да ги погълне целите – сурови, с главите и опашките.
Когато настъпи нощта, тя вече знаеше истината – Такат Туран никога повече нямаше да се върне при тях. Тя се изправи, защото вече беше прекалено тъмно, за да я види някой, и мина през целия някогашен манастир чак до другия бряг на острова. Вдигна очи към луната, а после ги сведе към кристалната халка на пръста си. Най-отгоре се бе настанил миниатюрния черен кон и тя завъртя халката, докато не го скри от погледа си. На негово място се озова червеният кон. Тя не бе успяла да спре черния кон да дойде тук и сега никога нямаше да може да намери мъжа, наречен Събота, нито да отиде до къщата със златния пергел над вратата, нито да се срещне със самия дож, който, колкото и да не ѝ се вярваше, бе нейният прачичо. Всичко това ѝ се струваше като османска приказка, древна и невероятна.