Загледа се в странния град отвъд водите. Един по един прозорците му светваха подобно на съзвездия – жителите на града палеха свещите и лампите си. Тя знаеше, че докато хората палеха фитилите на лампите си, някъде из тези къщи един съпруг щеше да забележи трескавото лице на съпругата си или една майка щеше да напипа необичайно горещата буза на сина си, докато го целуваше за лека нощ. И утрото щеше да донесе на града ужаса на чумата
ВТОРА ЧАСТ – Човекът птица
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Тази сутрин доктор Анибале Казон посвети специално внимание на ритуала по обличането си.
Отскоро назначен за медико на Куартиере дели мираколи – Квартала на чудесата в родния му град Венеция, той бе придобил покрай новия си статус и слуга, който да го облича. Но не можеше да издържа да стои мирно и да се остави на грижите му. Все още му беше странно да бъде обличан от друг като дете, затова се въртеше и сумтеше, връзваше наново вратовръзката си, закопчаваше наново жилетката си, докато накрая не освободи слугата, за да остане насаме пред отразяващото го в цял ръст огледало от Мурано. Днес одеждите му бяха не само символ на новопридобития му статус, но трябваше и да свършат работата, за която бяха предназначени. Това бяха медицински одежди и той държеше да ги оправи сам, защото само те можеха да спасят живота му.
Над обичайния си набор от дрехи той обу кожени бричове от мека, гъвкава кожа. На дължина бричовете бяха колкото тези на рибарите в лагуната, но неговите бяха предназначени да го предпазват не от морската вода, а от други, далеч по-отвратителни и опасни течности. Носени под наметалото му, те щяха да предпазят краката и слабините му от инфекция.
След това Анибале метна на раменете си дълго черно палто. Закопча го плътно около врата си, а после отметна назад по-дългите къдрици от косата си, които се спускаха по тила му. Поддържаше косата си дълга по много важна причина – учителите му в Падуа предупреждаваха, че лекарите не трябва да откриват кожата си в инфекциозните отделения, защото заразата се носи в самия въздух. Сега той изправи високата яка на палтото си, така че вратът и гърлото му да бъдат напълно покрити от плата, откъдето нататък го пазеше косата му. Наметалото се спускаше до ходилата му и беше намазано от глава до пети с овча лой и мас. Лойта държеше чумата настрана и я приклещваше в гънките на мантията, която всяка вечер беше опушвана с хвойна. Маста служеше за защита от капково заразяване, за да не могат храчки или други телесни течности да се задържат за плата, защото беше добре известно, че чумата се разнася и чрез кашлицата.
После идваше символът на професията на Анибале – грозна маска, която прикриваше красивите му черти. Тя беше страховито изображение на птича човка и въпреки това, за да му бъде позволено да я носи, той бе учил седем години. Анибале знаеше, че формата на маската произлиза от остарялото поверие, че чумата се пренася от птиците и че като си слага маска на птица, приносителят ще може да изтръгва инфекцията от тялото на пациента, оставяйки я върху дрехите си. Анибале изсумтя презрително изпод маската си на това невежо поверие, което вече нямаше никаква тежест в университета на Падуа, и така неволно вдиша тежкия аромат на канела и поташ, с които бе натъпкана човката. В тази човка имаше още и изключително ароматни билки, които да не допускат миазмите и смрадта на непогребани трупове, зловонни храчки, пукнати бубони и всички останали прелести, които би могъл да очаква да срещне днес. Маската включваше също така и очи от червени стъкла, чиято цел бе да направи приносителя ѝ недосегаем за злото.
Накрая Анибале си сложи непогрешимата широкопола черна шапка, която се носеше ниско нахлупена напред, и я нагласи така, че да покрие и прихване бялото чело на маската. Страхуваше се от заразата, но не заради себе си – ако се разболееше, вече нямаше да може да лекува хората, а той нямаше никакво намерение да спира, преди дори да бе започнал.
Точно преди да се отдалечи от огледалото, той взе дървения бастун, подпрян на стената. Този бастун се използваше както за насочване на близките как точно да се погрижат за пациента, така и понякога за преглед на болния. Освен това в заразените помещение с този бастун всеки медико делле пеете можеше да опише кръг около себе си – кръг, в който никой не смееше да пристъпи. Сега Анибале го вдигна като рапира пред себе си, наслаждавайки се на отражението си. Но онова, което видя, не го успокои. Дрехите му изглеждаха твърде чисти и неопетнени, идващи директно от шивачите и майсторите на маски – сметките за тях все още бяха пришити към гънките отвътре.
За момент той се видя така, както щяха да го видят останалите – предвестник на смъртта. Облеклото на чумния доктор имаше и друго приложение – да сплашва и да предупреждава околните, съобщавайки, че наблизо има нещо много зло. Най-зловеща от всичко обаче бе маската.
Но дори и в нормални дни той се радваше на тази маска, защото тя прикриваше невероятно красивите му черти. Анибале гледаше на себе си така, както гледаше на всичко – в научен план, като на твар, затворена в буркан в Скуола Медика – Медицинското училище в Падуа. От четири котки, консервирани в буркан, той веднага разбираше коя има най-острите зъби, най-гъвкавия гръб и най-дългите крака. Знаеше, че като вид той е прекрасен пример за хомо сапиенс, висок за венецианец, с отлична мускулатура, дълги и здрави крака и хубава, гъста тъмна коса. Но собственото му лице си оставаше загадка за него. Приемаше, че има хармонични черти, но за него те изглеждаха незабележими – тези тъмни очи и изписаните като дъги вежди над тях, и правия нос с прекрасни ноздри, и пълните устни под него. Ала те притежаваха някаква странна алхимия, която той не разбираше и която действаше на жените по начин, който не му се нравеше. Анибале обичаше реда и порядъка и защото не бе в състояние да контролира въздействието на чертите си, предпочиташе да ги прикрива.
Впрочем дори и когато не носеше прословутия си птичи клюн, Анибале си бе изградил своя собствена маска – държеше се безцеремонно, което създаваше у другите впечатлението, че е горд и надменен. Правеше го само за да държи на разстояние жените, че и някои мъже. Когато заговореше, едва сдържаше раздразнението си, не търпеше глупаците и бе известен с избухливия си нрав.
Бруталната истина гласеше, че доктор Анибале Казон беше добър лекар, защото изобщо не се вълнуваше от това кой ще живее и кой ще умре. След като майка му го бе изоставила още като бебе и след като всички лели, които го отглеждаха, измряха една по една, той не страдаше от никаква емоционална обвързаност и въпреки честите предложения, които получаваше, никога не се бе женил. Разглеждаше болестите като интелектуално предизвикателство, което като че ли имаше нещо общо по-скоро с него, отколкото със страдащите, и тъкмо затова методите му на лечение бяха толкова ефективни. В университета бе познат като човек базилиск, който е в състояние без капчица жалост да наблюдава умиращо дете.
Но тази оценка на познатите му не бе напълно справедлива. Анибале не беше чак толкова безсърдечен, но поддържаше известна дистанция между себе си и света даже и без бастуна си. Имаше съвсем малко приятели и това го устройваше изцяло. Близките му познаваха много добре истинския Анибале – те бяха малко на брой, но той не се нуждаеше от повече.
Падуа беше богат град, а през последната година от обучението си, когато младите лекари бяха пускани из града на стаж, Анибале бе принуден да посещава множество богати жени. Там, в университетския му град страховитата му маска го бе пазила от набезите на тези отегчени матрони, които бяха толкова обсебени от красивото му лице, че често искаха от него да пробва дъха им върху бузата си или да притисне ухо о наедрялата им гръд, за да чуе сърцата им. Но от днес, отново в родния му град маската щеше да изпълни истинската си, медицинската си цел.