Анибале не можеше да повярва на късмета си. Роден и израснал във Венеция, кръстен в църквата "Санта Мария деи Мираколи" – същата, която днес съобщаваше със своя звън за пристигането на чумата, той се бе върнал от Падуа само преди един ден и бе прекарал само една нощ в старата си фамилна къща, преди Господ Бог да бе поразил града. Ето че най-сетне щеше да намери приложение на седемте си години на обучение в университета на Падуа, където се бе отличил като един от най-големите умове на випуска. Всичките справочници за билки, които бе изчел в библиотеките, всичките утрини, прекарани в ботаническите градини, всичките следобеди в амфитеатралната учебна зала, където бе наблюдавал любимия си професор да прави дисекция на трупове на осъдени престъпници, сега щяха да влязат в действие.
Напълно готов, той напусна огледалото, изрева инструкциите си на готвача за вечерята и излезе от къщата с лека, пружинираща походка. Чувстваше се като рицар от старите времена, тръгнал на битка, а съдбата му бе осигурила най-смъртоносния противник, върху който да стовари пиката си. Той, доктор Анибале Казон, бе готов да се изправи срещу чумата.
Вървейки по уличките, той забеляза, че врагът му не си бе губил времето по превземане на бойното поле. Безбройните червени кръстове по вратите, сандъците с вар на всеки ъгъл, миризмата на мирта, носеща се от всеки комин – всичко това му подсказваше, че Черната смърт вече бе устроила лагера си в града, макар и за толкова кратко време.
Когато пристигна на кампо "Санта Мария Нова" – мястото, където трябваше да се срещне с началника си, Анибале без никакви проблеми разпозна доктор Валнети, който бе облечен точно като него. Но маската му беше малко по-различна – като един от шестимата главни лекари на сестиери, червените стъкла пред очите му бяха описани с черни кръгове, символ на по-голямата му мъдрост и начетеност. И макар Анибале да изпитваше възхищение пред най-новото медицинско изобретение – очилата, реши, че тези два черни кръга придават на неговия висшестоящ леко комичен вид.
Доктор Валнети крачеше наперено напред-назад и очевидно щеше да се пръсне от гордост и самодоволство, придобити от една ранна визита при самия дож на Венеция, на която бе присъствал заедно е останалите си петима колеги, главните лекари на кварталите. Разтърси набързо ръкавицата на Анибале и продължи работата си.
Анибале учтиво се загледа в онова, което правеше началникът му – хвърляше изсушени рибешки кожи в огъня в центъра на площада, разбъркваше ги за малко, а после ги трупаше една върху друга така, сякаш бяха есенни листа.
Анибале се загледа в огъня и това му напомни за една от многобройните му лели, която обичаше да му готви ризото кон рана. Разрязваше всяка жаба от корема нагоре, обелваше кожата ѝ, смъквайки я с едно движение като долна риза, и после я хвърляше в тенджера с вряща вода. Сега той вдигна една от рибешките кожи от купчината. Оказа се, че кожата има крака. И най-сетне разбра. Изумен, той се обърна към началника си и извика:
– Жабешки кожи? Ама вие сериозно ли?!
Макар да се опитваше да звучи уважително, Анибале пазеше почитта си за онези, които наистина я заслужаваха – например за неговия герой, учител и наставник Иеронимус Меркуриалис от медицинския факултет в Падуа. Затова сега не успя да сдържи обичайното си презрение.
– Е, не всички жаби – отговори безгрижно главният лекар. – Намират се доста трудно. Но пък във Венеция са в изобилие каналите са пълни с тях. Затова се възползваме. Миналият път, когато удари чумата, тези кожи се оказаха много полезни – допълни все така весело той, удобно забравяйки да спомене, че това е било преди цял век. – Изглеждат доста ефективни в прочистването на въздуха в основните телесни съдове.
Анибале присви очите си под маската и отбеляза:
– Искате да кажете кръвта в основните телесни съдове.
– Да, да – побърза да прикрие грубата си грешка Валнети.
– Точно това исках да кажа. Хайде сега, вземете от тези кожи и ги раздайте из вашия куартиере. Облекчавайте симптомите на нещастниците, колкото можете – и връчи купчина жабешки кожи на Анибале, който едва успя да ги хване, защото те се разлетяха, изсъхнали и дребни като въгленчета. Валнети го плесна дружески по гърба и допълни: – Трябва да призная, че за нас бе голяма изненада да намерим лекар, който да се съгласи да дойде във Венеция, а още повече – възпитаник на Падуа! Повечето лекари гледат да се пръждосат колкото е възможно по-бързо, при това в обратната посока.
Анибале сви рамене и забеляза поредната жабешка кожа, която се изплъзна от ръцете му.
– По-скоро бих умрял във Венеция, отколкото да живея където и да било другаде – рече.
Валнети се изхили изпод маската си и отговори:
– Може да се стигне и до това.
Анибале се почувства неудобно. Бяха минали векове, откакто натурфилософите са вярвали, че във вените циркулира въздух, а не кръв. Но миналата година самият той бе помогнал за доказването извън всякакво съмнение, че във вените циркулира кръв, като бе асистирал при преливането на кръв от куче в човек – прехвърлиха цялата кръв на псето във вените на един осъден на смърт. Можеше да изтъкне това пред височайшия си колега, без да споменава, разбира се, че и лишеният от кръв човек, и лишеното от кръв куче бяха умрели. Но не желаеше да хаби дъха си. Вместо това повдигна леко пълните си с жабешки кожи ръце и попита:
– Това ли е всичко? Жабешки кожи?
– Засега. Аз, разбира се, разработвам няколко собствени лекарства, но за днес ви оставям да действате, както решите. И, Казон?
Анибале се обърна, доволен, че Валнети не е в състояние да види изражението му.
– Не обърквайте хората с вашите сложни университетски теории! Те са прост народ, не са интелектуалци като нас.
След тези думи докторът изчезна като магьосник насред облак прах. Първото нещо, което Анибале стори, след като зави зад ъгъла на Кале Сан Канциан, бе да хвърли омразните жабешки кожи в най-близкия сандък с вар.
Към момента, когато в края на деня Анибале Казон се върна на кампо "Санта Мария Нова", чумата го беше победила по точки.
Младият лекар изобщо не бе предполагал колко неравна ще бъде тази борба – налагаше му се да се бори не само с епидемията, но и с всичко останало. Бореше се със семейните чувства – с майки, които отказваха да изоставят заразените си синове, съпруги, които държаха да стоят неотлъчно до съпрузите си, за да се грижат за тях – и така болестта удвояваше и утрояваше жертвите си. Бореше се и с медицинските власти – Здравният съвет поддържаше мнението на Валнети и настояваше за използването на същите лекарства, с които бяха борили чумата през 1464 година. Но най-жестоката битка от всичко бе със самия град.
Венецианските дворци бъкаха от слуги, които влизаха и излизаха, когато си пожелаят, разнасяйки отровите на чумата с дъха и дрехите си по пазарите, при шапкарите и при шивачите, а в по-бедните къщи семействата се тълпяха в една-единствена мръсна стая, дишайки един и същ заразен въздух.
Дори и мазачите, които бележеха вратите на заразените с червени кръстове, разнасяха заразата от къща в къща, превръщайки себе си и четките си в неволни проводници на миазмите. Котките и кучетата, които по принцип трябваше да бъдат изолирани, обикаляха свободно града. В богатите къщи разглезените домашни любимци прехвърляха заразата от една любяща ръка на друга, а в по-бедните квартали помиярите влизаха и излизаха от домовете на болните, незабелязани от потъналите в скръб и безсилие стопани. Градът не разполагаше дори с хора, които да ловят плъховете и да ги убиват, за да овладеят поне донякъде Черната смърт.
И към всичко това се прибавяше постоянният звън на камбаните – на обяд излезе указ от Консилио делла санита – Здравния съвет, че камбаните за чума трябва да бият по цял ден. Така непрекъснатият звън на камбаните на "Мираколи" и "Сан Канциан" опъваше нервите на болните, събуждаше страх в сърцата на здравите и се превръщаше в непрекъснат дразнител за лекарите. Анибале се държеше с пациентите си по-гневно и раздразнено от всякога – това беше единственият му начин, по който можеше да отвърне на умоляващите го, плачещи семейства, изправени пред реалността на предстояща непоправима загуба. Неспособен да им помогне, той прехвърляше гнева към себе си върху тях.