Анибале работеше по-бързо от всякога, отказвайки да признае пред себе си степента, до която го бе разтърсил този негов първи работен ден. Вярно, че в Падуа веднъж бе видял мъртвородено бебе и изобщо не се бе трогнал, но днес не само сърцето му, но и гордостта му бяха претърпели голям удар. Колкото и много да бяха знанията му – от основите на Гален и четирите течности, които се учеха още през първата година, до сложните механизми на хирургията от последната година – те се бяха оказали напълно безполезни срещу чумата.
Свечеряваше се, когато младият лекар се запъти отново към площада, за да се срещне с началника си. Този път вървеше бавно и уморено, краката му тежаха, сякаш наистина носеше тежката броня на войната. Макар и два пъти по-възрастен от него обаче, доктор Валнети вървеше леко и пъргаво и изглеждаше много по-бодър.
– Да, знам, тежък ден – започна той, преди Анибале да бе успял да каже каквото и да било. – Но утре ще бъде по-добре, защото днес впрегнах всичките си аптекари на работа – почука заговорнически клюна си с облечената си в ръкавица ръка, а после отметна огромната си мантия.
Под нея Валнети измъкна малка червена дървена количка на четири колела, с дълга дръжка и с гротескна рисунка на лекар от едната страна. Количката дрънчеше шумно с подредените в нея редици миниатюрни стъклени бутилчици. Анибале вдигна една от тях с облечените си в ръкавици ръце и я насочи към светлината. Разклати я и забеляза някаква зелена слуз.
– Какво е това? – попита.
– Оцетът на четиримата крадци! – отговори с неприкрита гордост докторът. – Познат още като марсилски оцет! По моя собствена рецепта. Промених малко спецификациите съобразно проучванията си. Изненадан съм, че не го знаете, колега! Използва се от незапомнени времена за лечение на Черната смърт. На какво ви учат в Падуа в наши дни? По мое време в Салерно ни предадоха за него още на първата лекция! – прие с въздишка необходимостта да разкаже историята и започна с напевен глас: – Четирима крадци от Марсилия имали обичая да влизат в къщите на жертви на чумата, да ги удушават в леглата им и после да плячкосват имуществото им. Хванали ги и ги осъдили на изгаряне на клада. Но съдиите не можели да не се изумят от факта, че крадците са останали недосегаеми за заразата. Престъпниците признали, че наистина са недосегаеми за чумата и разкрили тайната си – оцет, който впоследствие бил кръстен на тях. Съдиите поискали да знаят точните му съставки, като обещали, че в замяна ще ги спасят от кладата.
– И какво станало с тях накрая?
– Обесили ги – отговори рязко по-възрастният лекар. – Но не това е най-важното в историята.
– Разбира се, че не – съгласи се Анибале, силно заинтригуван от научната страна на въпроса. – И какви са били тези съставки?
– Извадете си бележника! – отсече важно Валнети. – Вероятно бихте желали да ги запишете по-подробно. В обичайния случай не бих споделил подобно познание с колега, но ако искаме да постигнем по-ниска смъртност в нашия сестиере, отколкото останалите лекари в техните, то тогава трябва да работим заедно, нали така? – приближи се до Анибале, извади от широкия си ръкав купчина листи, раздели ги приблизително на две и подаде едната на Анибале. – Това са смъртни актове. Бумащина, но без нея не може. Налага се да попълвате по един акт за всяка изгубена душа, дори и за най-бедните – подсмръкна. – Без да броим наградата от дожа, обзаложил съм се с останалите си петима колеги на по буренце гасконско вино, че ние от квартал "Сан Марко" ще изгубим по-малко души, отколкото в останалите шестини на града! А сега записвайте!
Анибале послушно напъха своя наръч смъртни актове в ръкава си, а от другия извади бележник и молив, макар да се съмняваше, че неговият висшестоящ може да го научи на нещо ново. Освен това имаше усещането, че доктор Валнети не се вълнува особено много за пациентите си. Но не беше ли такъв и Анибале, който обичаше да си играе със Смъртта, за да провери кой е по-добър? Може би. Изпълнен с угризения, той се зае да записва усърдно съставките на прочутия оцет, докато Валнети ги отмяташе на пръсти.
– Розмарин и градински чай, седефче, мента, лавандула, тръстика, индийско орехче. Чесънът, канелата и карамфилът, разбира се, че са задължителни – Светата троица на лечението на повечето болести. Следват бял оцет и камфор. И, естествено, най-ефективните, но и най-скъпи съставки – обикновен или бял пелин и горчив пелин!
– Артемизия абсинтиум и артемизия понтика – вметна по-младият лекар обиден, че подценяват образованието му.
– Изкисвате всички тези билки в оцета в продължение на десет дена – продължи Валнети, като че ли нищо не бе чул, – а после прецеждате сместа през ленено сито. Записвате ли?
– Да – излъга Анибале, който отдавна бе престанал да пише. Въпросната отвара бе не повече от плацебо – тази произволна смесица от билки и мазила не би убила никого, но и не би го излекувала. Погледна неуверено висшестоящия си и попита: – И сега се очаква от мен да раздавам тези стъкленици на всички домакинства, така ли?
– Господи, скъпи ми приятелю, разбира се, че не! – възкликна добрият доктор. – Всяка от тях струва един дукат! Давате само на онези, които могат да си го позволят! Е, ако можете да им дадете по две, още по-добре! Но все пак внимавайте – чираците ми работят без почивка, но до утре няма да могат да приготвят повече – тук възрастният лекар снижи гласа си и се приближи толкова много, че клюновете им се докоснаха – две гарги на съвещание. – Ще ви подскажа нещо важно – ако намерите майка с болно дете, тя би платила всичко, което ѝ поискате!
Анибале бе престанал отдавна да го слуша. Съзерцаваше нарисувания доктор на количката – с човка и очила, с грозни червени кръгове на всяка буза, символизиращи здраве. Изглеждаше гротескно, като клоун, не, по-скоро като Пулчинела – един от главните персонажи в старата комедия дел арте, характерен с големия си извит нос. Не, дори още по-лошо – той беше лешояд, чиято главна цел бе да измъква монети от умрелите и умиращите, с нищо по-добър от четиримата крадци от Марсилия. Усети как Валнети пъхва дръжката на количката в ръката му и чу:
– Количката се дърпа много лесно, виждате ли? И не забравяйте – по един дукат на стъкленица, не по-малко! Трябва да покрия разходите си все пак. Продайте цялата количка, която засега е първата, с която разполагаме, а после можете да си лягате. Казон! Казон? Къде отивате?
Напълно отвратен, Анибале Казон бе пуснал дръжката на количката и бе тръгнал обратно по пътя си. Не за това бе учил седем години. Насочи се към Фондамента Нуове – пушекът от мирта се вихреше около него, като че ли беше фаустовски дух, изпратен от ада. Там, на доковете, можеше пак да си поеме нормално дъх. Свали маската си и отметна назад потната си коса. Тръсна пушека от дрехите си, вдиша дълбоко соления морски въздух и започна да си задава разни въпроси.
– Не можеше ли гражданите да престанат да се скупчват плътно един до друг? Не можеше ли да дишат по-скоро този въздух, вместо да се задушават от пушека на горящата мирта? Ако можеше да ги махне оттук, да ги лекува така, както той иска – не с бабешки лекове и суеверия, а с истински медицински средства, на които бе посветил целия си академичен живот Анибале издиша дълбоко ужасите на деня с една дълбока, тъжна въздишка на поражение и се загледа право в морето. На хоризонта в далечината, през болезнено жълтите мъгли от чумните огньове, там, където въздухът бе кристалночист, се виждаше сребристата линия на морето, изпъстрена с познатите островчета. Стъкленият остров, дантеленият остров. А по-нататък – лазаретите.
На хоризонта на съзнанието му една смъртна мисъл се подреди и се превърна в идея..