ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Фейра отвори очи. Това беше първата ѝ сутрин във Венеция. Извърна глава. И помисли баща си за мъртъв. С разтуптяно сърце тя застина за миг до него, страхуваща се да погледне втори път. Усети обаче, че предната част на тялото ѝ, която бе опряна до неговото, е топла, а гърбът ѝ е студен и вкочанен. Тази топлина ѝ даде известна надежда.
Изправи се бавно от импровизираната носилка и се протегна. Скорците под стрехите вече бяха будни и поздравяваха с радост деня. Тя излезе и видя света напълно трансформиран – небето беше ясно и слънчево, от дъжда и буреносните облаци нямаше ни следа. Камъните наоколо разкриваха кристалите и вкаменелостите, приклещени в тях, и леко проблясваха. Проблясваше и тревата от утринната роса. Фейра усети, че настроението ѝ бавно се връща и се изпълни с надежда, че баща ѝ може и да оживее.
Запъти се отново към кладенеца в средата на руините и този път се зае сериозно със системата от верига и макара. Тъй като кофа липсваше, тя скъса една ивица от завивката на баща си и я върза в края на веригата. После свали куката до дълбините на кладенеца и я извади, капеща с питейна вода. Изсмука бързо платното – водата бе изненадващо прясна и чиста благодарение на вчерашното наводнение. После натопи отново платното, върна се при баща си и изцеди водата в устата му, като притисна леко скованата му долна челюст, за да му помогне да преглътне.
След това седна под една слънчева арка и свали медицинския си колан, разтърквайки кръста си, където коланът се бе впивал и ѝ бе убивал дни наред. Разгъна кожения колан на коленете си и го огледа. Стъклениците в леглата си изглеждаха невредими – липсваше само една от тапичките, което бе причината да изгуби седефчето, но това не беше кой знае каква загуба, защото това беше достатъчно често срещана билка. Веднага след тази мисъл се стресна. Срещаше се често в Константинопол. Но тук бе на съвсем чужд терен.
Изсушените билки в малките джобчета бяха подгизнали от морската вода и се бяха превърнали във влажни топки, подобно на тревите, които халифите навиваха и пушеха с наргилетата си. В колана си Фейра имаше и няколко редки и чудодейни съставки – от скромния лимонов балсам до стритите скъпоценни камъни. А в едно лозово листо си имаше дори малка щипка амбра. Общо погледнато, тя имаше около стотина лекарства, събирани с труд в продължение на месеци и години.
Фейра реши да направи последен съзнателен опит да спаси баща си. Отхвърли мисълта за сложни смеси – мюрекебат, тъй като не притежаваше достатъчно знания за противника си, за да измисли подходящите съставки. Затова реши да приложи обикновеното лечение на единичните билки – мюфрадет. Щеше да дава на Тимурхан последователно от всяко лекарство, подпомагана от звъна на камбаната, която биеше на всеки час, и нямаше да прибягва до смесите, за които ѝ бе известно, че са силно токсични. Започна лечението с киновар – червен живак, за който знаеше, че в малки количества е превъзходно средство за пречистване на кръвта. Извади от едно от крайните джобчета набор от сребърни медицински лъжички, които някога беше поръчала в една малка работилничка за сребро в "Султанахмет" – приличаха на миниатюрни черпачета с дълги дръжчици. Разстла лъжичките като ветрило, избра най-малката, гребна с нея съвсем малка доза от съответната стъкленица и я изсипа между напуканите устни на баща си.
След като нямаше какво друго да прави, освен да чака, тя реши, че трябва да се погрижи и за собственото си тяло. Отчупи малък къшей от хляба, който ѝ беше оставил Такат, и се насили да го изяде бавно. А после, с едва задоволен и нарастващ глад, тя тръгна да се разхожда между руините, търсейки да възстанови изгубеното седефче. Падна на колене и разрови тревата с пръсти – росата беше освежаваща и почисти мръсните ѝ нокти. Заоглежда внимателно тревата, която растеше покрай старите камъни, упоритите цветя, които се промушваха между пукнатините, и билките, които обграждаха основите на някаква древна градина.
Слънцето се издигаше над главата ѝ и тя вдишваше с наслада милионите аромати около себе си, увещавайки листата да се разгърнат и венчелистчетата да се разтворят. Като опитна билкарка тя оглеждаше внимателно формите на тези листа, цвета и броя на венчелистчетата. Някои от растенията познаваше, други – не. Все пак успя да намери седефче, за да попълни медицинските си запаси – растеше съвсем близо до стената.
Извика тихичко от радост и приклекна, за да разгледа познатото нежно растение с неговите покрити с мъх синьо-зелени листа и жълти цветове. Коленете ѝ се навлажниха и изстинаха, опрени в още мократа земя, докато тя обръщаше внимателно листата, за да откъсне ценните плодове – малки торбички, съдържащи множество семена. Окуражена, потърси по-нататък и в един каменен ъгъл зад паднала греда откри истинско съкровище – храстовиден ранилист, растящ в любимата си сянка. Но там, докато пръстите ѝ опипваха твърдите корени, тя откри по-осезаемо съкровище – кръгъл метален диск.
Изтри монетата в мръсните си шалвари и три дотогава, докато не зърна лек проблясък. Златист проблясък. Захапа леко монетата.
– Злато.
Под шарената сянка на дъговидните прозорци тя се зае да огледа монетата. От едната ѝ страна имаше мъж с брада и разперени ръце – тя познаваше този мъж, това беше пророкът, наречен Исус, а неговият знак беше кръстът. От другата страна се виждаше мъж, коленичил пред друг мъж. Коленичилият мъж имаше шапка със странна форма, а изправеният – някакъв кръг над главата си. Носителят на кръга приличаше на статуята, която бе зърнала върху една от големите колони, между които бе преминал Смърт. Но коленичилият мъж си оставаше пълна загадка.
За момент Фейра стисна златната монета толкова силно, че тя се впи в дланите ѝ, но след това пъхна чуждите пари в бандажа около гърдите си. Нямаше никаква представа за стойността ѝ, но беше повече от сигурна, че би могла да купи поне хляб за баща си, а защо не и малко вино и месо. От тази мисъл ѝ потекоха слюнките.
Звънът на камбаната я опомни и тя отиде обратно при баща си. Беше време за следващата му доза и тя благослови късмета си. Щеше да му приложи малко ранилист, който беше доказано най-ефективен за рани, циреи и гной. Може и да беше от засилващата се светлина на слънцето, но баща ѝ като че ли изглеждаше малко по-добре след първата доза лекарство. Тя сведе глава над него и се помоли, опитвайки се да си припомни точните думи на свещениците.
Един от основните принципи на османската медицина бе мизан – балансът, равновесието. Балансът беше ключов за човешкото здраве, той бе символът на двойствеността и равнопоставеността на тялото и духа. Едното не можеше да бъде добре, ако не беше добре другото, затова тялото трябваше да се третира като едно цяло с духа. Изхождайки от това, когато се изправи след молитвата, Фейра реши да насочи вниманието си отново към своето състояние. Миризмите, които се излъчваха от тялото ѝ, я обиждаха, а косата ѝ бъкаше от въшки. Замисли се дали да не влезе в кладенеца, но после съобрази, че солената вода на морето ще се отрази по-добре на тялото и дрехите ѝ.
Грабна завивката на баща си от неподвижното му тяло и се запъти към пустия бряг. Там се съблече зад одеялото и се гмурна във водата – тя се оказа по-студена, отколкото Фейра бе очаквала, въпреки горещото слънце. Придържайки се с една ръка в малкия вълнолом, тя започна да трие тялото си с шепа сол и пясък, докато кожата ѝ не се зачерви. После се наведе, натопи цялата си глава и започна да втрива в скалпа си листата от чаено дърво, които бе взела от колана си против въшките. Треперейки от студа, тя среса с пръсти, колкото можа, тъмната си гъста коса, като междувременно успя да убие доста въшки, пуквайки ги между ноктите си. После сплете косата си по модата на одалиските, така че плитката ѝ заприлича на рибна кост.
След това се зае да изпере дрехите и воалите си. Изцеди ги и после се спусна бързо обратно към руините е мокрия си вързоп. Увила завивката около тялото си като рокля, тя метна шалварите, бандажа и ризата на стената на кладенеца, а воалите постави върху ръждясалата арка от ковано желязо.