В портиерската къщичка върна завивката на баща си, мислейки си, че тя би могла да охлади треската му, и приседна трепереща на земята до леглото му. Сви се, сгъна колене и подпря треперещата си брадичка върху тях. В продължение на час седя така, трепереща, до баща си, но после не издържа и отиде за дрехите си. Едва не се разплака, докато навличаше все още влажните дрехи. А после, тъкмо когато главата ѝ излизаше от отвора на ризата, се стресна от звъна на камбани – първо една църква на острова, после друга, след нея другите църкви от другите островчета на града, още една, две, а накрая всички заедно. Да не би да са вдигнали тревога? Да не би да са ги разкрили?
Напълно ужасена от страшния рев на камбаните, Фейра изгуби напълно представа за времето и следващата част от деня ѝ премина в поредица от билки и поредица от молитви, докато накрая отново започна да се смрачава. Фейра виждаше, че баща ѝ се влошава все повече и повече. Изпаднала в паника, тя се замисли какъв би могъл да бъде последният ѝ ход.
Преди светлината да избяга напълно, а с нея и куражът ѝ, тя избра от колана си остър като бръснач скалпел, изработен от същия бижутер, който бе направил и лъжичките ѝ. След това разряза през средата ризата на баща си, свали компресите от черните подутини под мишниците му и рязна бързо левия бубон. Озарена от внезапно хрумнала ѝ идея, тя рязна и втория бубон и събра черната кръв в една от стъклениците си. После почисти раните добре и ги наложи с лимонов балсам.
Накрая, в сумрака на залеза тя се приближи до лицето на баща си, за да търси някакви признаци на реакция спрямо хирургичната ѝ намеса. Горчивият аромат на лимоновия балсам я блъсна в носа, но очевидно стигна и до неговия, защото той неочаквано отвори очи. Тя носеше маска – изрече съвсем ясно. Говореше така, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат разговор. Фейра приклекна до него щастлива, хвана крехката му ръка и започна внимателно да я разтрива.
– Кой носеше маска, скъпи ми татко? – попита.
Тя имаше маска на пръчка, красива направа, беше от перли и сребро. Представляваше глава на кон. Тя изглеждаше като един от онези еднорози от легендите.
– Аз знаех малко венециански, но говорехме предимно с жестове като сенки по стените. Спомняш ли си сенките по стените? – кехлибарените му очи бяха премрежени, но той я разпозна съвсем ясно, когато ѝ зададе въпроса.
Фейра кимна и стисна леко ръката му. Веднъж Тимурхан я бе завел да гледа карагьоз[13] – пиеса на сенките в Бейоглу – тънки силуети на халиф и наложница, които се движеха и танцуваха във вечен профил, като че ли наистина бяха живи.
– Аз я попитах дали обича да язди, а тя се хвана за сърцето и ми каза, че язденето било нейна страст. Показа ми пръстена, който носеше – нещо много нежно, направено от стъкло. Беше много горда, защото пръстенът ѝ беше подарък от нейния любим чичо – самия дож. А после, докато яздехме, наоколо имаше лимонови дървета, които шептяха одобрението си. Конете бягаха и мачкаха плодовете под копитата си. Все още усещам този мирис, Фейра. Усещам го и сега!
Тя му се усмихна, защото знаеше, че той усеща лимоновия балсам. Това я изпълни с надежда, че той ще се оправи, че хирургическата ѝ намеса е била успешна.
После той умря.
Фейра още веднъж трябваше да избира между кладенеца и морето, но този път за доста по-мрачна задача. Не искаше да погребва баща си на земя, осветена за друг бог, а не можеше да рискува да нахлуе незаконно другаде. Не искаше и баща ѝ да остане в това море. Въпреки че морето е било почти цял живот негов дом, тя не искаше тялото му да бъде издувано от вражески води и изхвърлено на вражески брегове. Затова накрая избра кладенеца, тъй като там той щеше да бъде бързо предаден на земята, както изискваше Пророкът, и същевременно камъните щяха да го пазят от това място на неверници. Тези руини бяха изоставени, така че не изглеждаше много вероятно някой да тръгне да търси вода от кладенеца. А някой ден, ако Бог позволи, тя може и да успее да се върне и да събере костите му, а после да ги отнесе у дома и да му отдаде всички необходими почести.
Нямаше сили да влачи леглото му с въжетата, затова претърколи тялото на Тимурхан от леглото върху завивката и го уви като в саван, доволна, че така няма да ѝ се налага да гледа милото му, вече мъртво лице.
И въпреки това изтощеното ѝ тяло не ѝ позволи да се движи особено бързо – отне ѝ повече от час, докато го изтегли до кладенеца. Пийна за последен път от водата, после закачи дрехите на баща си за куката като голяма риба, прехвърли го с огромно усилие през стената на кладенеца, прегърна го за последен път и го пусна. После затвори очи и само чу издрънчаването на куката и плясъка от падането на тялото на баща ѝ във водата. Накрая момичето сведе очи към дъното. За момент увитият в импровизирания саван труп изглеждаше като изправен, но после придошлите от дъждовете подземни води го изтеглиха и накрая напълно го погълнаха.
Фейра видя мехурчетата по повърхността на водата, а после всичко се успокои. Тя докосна пръстена си и за момент си помисли да го хвърли след него, за да може баща ѝ да има нещо от майка ѝ. Но баща ѝ беше вече в джанна, тя беше тук, а това беше единственото, което я свързваше със семейството ѝ, с майка ѝ, и – което беше най-невероятно от всичко – с дожа на Венеция.
И изведнъж всичко ѝ стана ясно. Пръстенът беше нейният пропуск за безопасно преминаване. Щеше да отиде при дожа. Не бе успяла да изпълни мисията си да попречи на чумата да стигне до вратата му, но можеше да използва пръстена да събуди спомените му за любимата му изгубена племенница Сесилия Бафо и да помоли да бъде върната по живо, по здраво в Константинопол.
Прикрепи отново воала йемине пред лицето си, внезапно съвсем готова да напусне това място, където бе споделила последните часове на баща си, където бе прекарвала ръце върху росната трева и където бе открила ранилиста и монетата. Но точно когато се оглеждаше за последен път, чу тропот и плисък на вода откъм вълнолома пред руините.
Фейра хукна към главния вход и надникна иззад колелото на вратата. До дървената пътека бе спряла най-обикновена лодка и мъж в дълга роба стъпи на брега, след което завърза лодката си за близкия стълб.
Останала без дъх от ужас, тя се скри в къщичката на портиера и започна да го наблюдава оттам. Човекът леко накуцваше и когато се приближи до нея, от възрастта и от теглото му тя предположи, че страда от подагра. Когато старецът стигна на една ръка разстояние, Фейра долови, че при поемане на дъх дробовете му свирят – или беше преболедувал треска на белите дробове като дете, или работеше на място, където въздухът не беше особено чист. Надали обаче беше второто, тъй като робата му беше от кадифе и коприна. На главата му имаше мека черна четириъгълна шапка. В Константинопол носенето на шапка беше признак на високо положение. А старецът носеше шапката си така, сякаш същият обичай важеше и тук. Лицето му беше добро, очите – мили, брадата – побеляла. Фейра се изкуши да му се разкрие и да му заговори на собствения му език, но нещо я накара да продължи да се крие. Затова предпочете просто да го гледа, докато мъжът се разхождаше между руините. Тя затаи дъх, молейки се той да не се приближава до кладенеца. Молитвите ѝ бяха чути – мъжът не прояви никакъв интерес към него. Просто започна да крачи напред-назад по много странен начин. Като че ли си броеше нещо под носа си и от време на време спираше, вадеше плоча и острие за писане и отбелязваше откритията си. Чу ясно само едно изречение, но не разбра нищо. Той каза: "Шестнайсет на четирийсет паси".
В продължение на повече от час възрастният мъж обикаляше руините по този странен начин, а веднъж дори спря и изкопа малко пръст, като че ли търсеше цяр. Постави шепата пръст в торбата си и преди да потегли, взе малка тухла, която откри на все още осветената поляна, почука я лекичко и също я пъхна в чантата на рамото си.
Фейра проследи мъжа как се връща до лодката си. Помисли си още веднъж да го помоли да я закара до града, но отново нещо не ѝ позволи да го направи. Когато той отплава, тя въздъхна дълбоко – от облекчение и едновременно от съжаление.
13
Куклен театър, възникнал в Османската империя през XVI в. и получил името си от главния герой – лъжеца Карагьоз. – Б.р.