Не я бяха разкрили, но сега за първи път, откакто бе напуснала родния си дом, бе наистина сама.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
На втория ден след завръщането си в своя роден град Венеция Анибале Казон не се облече внимателно пред огледалото. Остави грозната маска с човката да виси над него и да го гледа как излиза от стаята.
Той не излезе надменно от къщата си, нито пък отиде да се срещне с Валнети на кампо "Санта Мария Нова", както му бе изрично заповядано след неподчинението му вчера вечерта. Вместо това слезе тихо по стълбите, облечен само по нощница, и извади изпод нея малко ключе, което бе носил на врата си в продължение на седем години.
Малкото златно ключе на златната верижка бе още топло от сънената му кожа. Бе го сложил до гърдите си няколко седмици преди да замине за Падуа, когато беше само на четиринайсет и когато бе починала последната от многобройните му лели. Тогава и само тогава семейният нотариус благоволи да му връчи ключа за ковчежето със съкровища на фамилията Казон – завещание от бащата, когото той никога не бе познавал.
Със замръзнали от плочите боси крака Анибале влезе в избата, воден от пламъка на свещта в ръката си. Винените бъчви стенеха и се поместваха, докато виното в тях ферментираше, и реагираха и на дребните промени в температурата, които присъствието на младия мъж причиняваше на помещението. Когато беше малък и го водеха тук, го учеха, че във винената изба има духове. И тогава, както и сега чуваше водите на канала, плискащи се по стената отвън, защото избата, където семейство Казон държеше виното и солта си поколения наред, се намираше под водата. Семейство Казон, от което днес Анибале бе единственият и последен представител.
Тук щеше да бъде напълно в безопасност, което го устройваше прекрасно, тъй като не желаеше прислугата да вижда ковчежето му. През всичките тези години Анибале бе безкрайно пестелив със семейното богатство – не го бе разпилял по жени и разгулен живот, както бяха постъпили повечето му приятели, а бе платил само за обучението си в университета, за квартирата си, а в края на обучението си – за лекарските одежди. Затова, когато извади четвъртата бъчва вино отляво, малкото сандъче, скрито зад него, беше почти пълно.
Наклони леко свещта, изля от нея малко восък върху плочите и я закрепи. Восъкът изсъска като котка върху влажните камъни. След това Анибале се приведе напред, без да сваля ключето от врата си – някога се беше заклел никога да не го сваля. Пъхна ключето в ключалката и вдигна капака на здравото дъбово сандъче. Медните скоби, които придържаха капака, паднаха назад с трясък.
Ковчежето беше претъпкано с дребните златни венециански монети, познати като секвини – десетки и десетки от тях. Те лежаха в малко легенче, което образуваше фалшивото дъно на ковчежето. Под това легенче имаше още по-голямо богатство – плътен пласт златни дукати. Анибале взе един дукат и го огледа внимателно от двете страни – дожът с неговата непогрешима корно шапка, коленичил пред свети Марко от едната страна и Христос – от другата. Той стисна дуката, докато не го усети как се затопля в ръката му, а после го върна при побратимите му и постави легенчето обратно на мястото. Очевидно имаше достатъчно пари – повече от достатъчно за целта, която си бе поставил.
Извади кесията от миша кожа, която бе закрепена за долната част на капака, и отброи в нея четири златни дуката. После разпредели шепа секвини по джобовете си и заключи отново ковчежето. След това измъкна един стар меден бокал, претърколил се под бъчвите, и го излъска в нощницата си от батиста, докато не се увери, че бокалът се е сдобил с мътен златист отблясък. Взе и бокала със себе си. Във Венеция никога не беше излишно да имаш в джоба си нещо, годно за подкуп.
Накрая се върна горе и се облече за половината от времето, което му бе необходимо вчера. След това напусна къщата с ковчежето на фамилията Казон, скрито под мантията – отново с лека, пружинираща походка, но този път по различни причини. Анибале може и да бе изгубил първия рунд срещу Смъртта, но битката изобщо не беше приключила.
Намирането на лодка на Фундамента Нуове се оказа фасулска работа. Епидемията бе прекратила напълно търговията и пътуванията, така че лодкарите и гондолиерите се шляеха по доковете и се чудеха какво да правят. Анибале си избра здравеняк, който му се стори добър гребец. Лодкарят повдигна изумено вежди, когато чу инструкциите на клиента, но една златна секвина му затвори бързо устата.
Когато лодката потегли към островите, които бе зърнал предишната вечер, Анибале остана прав на кърмата. Годините, прекарани в Падуа, не бяха успели да го лишат от морските му крака – той все още притежаваше онази неповторима, характерна само за венецианците вродена способност да стои прав и непоклатим във всяка лодка. Сложил отново маската си, той стоеше като египетски бог, вторачен напред и само напред, така че приветливият лодкар успя да говори с него толкова, колкото би могъл да говори и с мумия.
Лодката се плъзна покрай остров Мурано, където стъкларските пещи вече бяха изстинали, а след това и край Бурано, където плетачките на дантела вече не седяха на пейките пред пъстроцветните си къщи. На Торчело звънът на катедралната камбана отброяваше скръбно броя на умрелите, подсказвайки на Анибале, че чумата вече бе стигнала и дотук. Но когато стигнаха до лазаретите, всичко тънеше в тишина. Анибале насочи лодкаря към Виня Мурада – карантинния остров.
Когато приближиха, Анибале видя дива пустош, обрамчена от дървета и нещо, подобно на стена. Имаше дълъг вълнолом, в края на който се виждаше дървена къщичка за лодки. Онова, което моментално изплува пред погледите им, накара лодкаря да остави греблата си и да вдигне яката на палтото си високо над устата. Върху стената на къщичката, висок колкото човешки бой, се виждаше нарисуван червен кръст.
– Ако искаш, остани тук! – изрече троснато Анибале, забелязвайки нежеланието на лодкаря да продължи нагоре по канала. Човекът завърза лодката, а пътникът му, след като се увери, че кесията и медният бокал са все още в ръкава му, скочи на вълнолома, все така прикриващ съкровището на фамилията Казон под мантията си. Хвърли на лодкаря още една секвина и му заповяда да чака.
В края на вълнолома имаше портиерска къщичка, вградена в голямата стена, с врата, която изглеждаше здраво залостена. Точно пред нея седяха двама мъже – единият млад, другият стар – и ловяха риба в лагуната. Старият вече бе забелязал появата на доктора и бе застанал нащрек, но младият се бе вторачил напред с невиждащи очи, а от устните му бе покапала слюнка, която стигаше чак до отпуснатите в скута му ръце подобно на рибарска връв. Краката на момчето висяха доста далече от повърхността на водата, ръцете му бяха къси, тялото му – твърде дребно; само главата му имаше нормални човешки размери и изглеждаше твърде голяма за дребното му тяло. Черепът му имаше странна форма, с кости, деформирани още от раждането, както бързо прецени Анибале. Беше виждал подобни джуджета и преди – повечето биваха удавяни непосредствено след раждането, но някои ги вземаха за актьори в комедия, защото се случваше да имат нормални способности и да могат да говорят и пеят. Анибале бе зървал подобна твар и в двора на Падуа – херцогът я държеше в своя павилион на куриозите и я бе научил да разказва мръсни истории. Но тази твар тук безсъмнено беше пълен олигофрен. Без да обръща внимание на момчето, Анибале се обърна директно към по-стария мъж.
– Аз съм доктор Анибале Казон от Консилио делла санита – излъга. – Вие ли сте пазачът на това място?
Старецът сви рамене и отговори:
– Бях, доторе, докато не пристигна девицата чума. Тогава всички се вдигнаха и си заминаха. Консилио ди маритима издаде указ, че никакви кораби няма да влизат или излизат от града, докато всичко не се прочисти. Последният мина оттук във вторник, в една ужасна буря. Беше голяма галера на име "Ил Кавалиере". Викахме към кораба, размахвахме факли, но той не спря.