Неспособен да скрие неохотата си, Паладио запелтечи:
– Ама аз… мислех си… разбира се, за мен това ще бъде огромна чест, но си мислех… може би бих могъл да ръководя работата от Виченца или може би Тревизо Неловката му реч заглъхна под строгия поглед на дожа. Вятърът подсвирна подигравателно. Себастиано Вениер помълча още миг, след което заговори:
– Андреа, ние с вас вече сме старци. Времето ни на тази земя изтича. Затова ще останете във Венеция, както ще остана и аз. Няма по-добър начин, по който можете да се отблагодарите на този град. Не разбирате ли? – стисна изненадващо силно раменете на Паладио, разтърси го и поясни: – Та сега влизате в контакт със самия Господ Бог!
Паладио си спомни, че когато беше млад зидар, редовно намираше вкаменелости в камъка, с който работеше. Не минаваше и ден, без да открие най-малко един наутилус, фосилизиран в неговата съвършена витрувианска спирала, приклещен от стотици хиляди години в мрамора от Карера. Сега той се почувства приклещен по същия начин – призванието му го задължаваше, превръщаше камъка в негов пръв и последен затвор.
Долови безкрайната набожност в очите на дожа и разбра, че Себастиано Вениер няма да приеме отказ. Как бе могъл да си помисли, че очите на дожа са старчески?! Та сега те искряха със синия огън на фанатика, с огъня на свети Себастиан! А дори и да притежаваше куража да откаже, близостта на венецианските затвори много бързо разреши дилемата му. Паладио склони глава в мълчаливо съгласие.
Себастиано Вениер, който изобщо не бе очаквал отказ, извика управителя на двореца си и отсече:
– Камерленго[2], придружете синьор Паладио до дома му и му осигурете всичко, от което има нужда!
Камерленго се поклони почтително и в мига, в който се обърна след архитекта, за да го изпрати, дожът отново подвикна:
– И, камерленго, след това ми намерете истински лекар!
ПЪРВА ГЛАВА
Османска година 983, един месец по-рано
Тази сутрин Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад посвети специално внимание на ритуала по обличането си.
Баща ѝ вече бе излязъл от дома им, затова тя не можеше да облече неговите дрехи, както правеше обикновено. В победните семейства на Константинопол беше нещо обичайно за мъжете и жените да носят едни и същи дрехи – и без това мъжкото и женското облекло си приличаше, а и често парите стигаха само за един кат хубави дрехи И един чифт хубави обувки. Фейра и баща ѝ всъщност не бяха никак бедни, тъй като Тимурхан бин Юнус Мурад беше морски капитан с висок ранг и завидно положение, но Фейра одобряваше традицията, защото тя ѝ позволяваше да се скрие.
Днес баща ѝ сигурно бе заминал на някаква важна среща, при това в доста ранните часове на деня, защото, когато Фейра отвори резбованите дървени кепенци на прозорците си, видя, че слънцето едва си проправяше път на хоризонта. Куполите и минаретата, които тя толкова обичаше, бяха все още силуети, подчертаващи негативния контур на мрака, отхапан от кораловото небе. Момичето вдиша дълбоко соления морски въздух.
Ароматът на Константинопол.
Загледа се в морето – едва-едва видима сребърна линия в сутрешния сумрак, питайки се какво ли лежи отвъд него. За момент изпита копнеж по други земи, по местата, които оживяваха за нея единствено благодарение на нейния баща – стар морски вълк.
Но мечтанието на Фейра бе изгубило значителна част от времето. Обръщайки се назад към стаята, тя насочи поглед към сребърния правоъгълник, който висеше на стената, поставен в емайлирана рамка и излъскан до съвършенство. Беше донесен някога от баща ѝ от някаква Източна земя, намираща се в някакво Източно море, и висеше в стаята ѝ още от дете. Когато беше малка, огледалото бе за нея обект на любопитство – бе ѝ показвало какъв цвят са очите ѝ, как изглежда лицето ѝ, когато правеше смешни физиономии, колко далече стигаше езика ѝ, когато го изплези. Сега, когато Фейра беше вече жена, огледалото бе за нея неин най-добър приятел.
Сега тя се загледа внимателно в отражението си и се опита да види онова, което виждаха мъжете в нея. Когато за пръв път бе усетила мъжките погледи по улицата, бе започнала да покрива косата си. Когато те започнаха да се взират в устните ѝ, тя започна да носи късото фередже, покриващо горната част от тялото и познато като яшмак. Воалът, който беше избрала, беше поръбен с мъниста, така че златистият отблясък да отклонява мъжките погледи от нея. Но те продължаваха да я зяпат. Затова тя прибягна до тънкия воал с широчина около педя, който се носеше над очите. Когато и това не свърши работа, тя предположи, че всъщност тялото ѝ е това, което привлича мъжките погледи. Започна да пристяга гърдите си толкова силно, че си причиняваше болка, но те пак я гледаха. Но защо толкова я гледаха?
Фейра бе чела достатъчно сонети и оди на влюбените, за да е наясно, че не отговаря на идеалите за красота на османските поети. Нито пък приличаше на девойките, за които пееха мръснишките си песнички моряците на баща ѝ – чуваше ги във вечерите, когато те идваха на гости на своя капитан и попрекаляваха с пиенето толкова, че гласовете им достигаха чак до стаята ѝ на втория етаж.
Фейра не смяташе, че кехлибарените ѝ очи – огромни, но леко извити настрани като котешките, са достатъчно кръгли и тъмни, за да бъдат възхвалявани в песни. Малкото ѝ спретнато носле пък беше твърде вирнато, за да се счита за красиво. Кожата ѝ беше с цвят на кафе – не достатъчно мургава, за да привлече вниманието на поетите. Косата ѝ, която падаше на дебели плитки и къдрици върху раменете ѝ, бе твърде далече от правите и копринени коси, които грабваха любовта на поетите, а и цветът ѝ не бе правилният – бе във всички нюанси на кестенявото, а не черна, достойна за сравнение с гарваново крило. А най-странна от всички бе голямата ѝ уста с червени устни, от които по-плътна беше горната – формата ѝ беше интересна, но и най-буйното въображение не би могло да я сравни с розова пъпка.
За нея чертите ѝ, както и да ги погледнеше – поотделно или като цяло – бяха напълно незабележими, дори странни. Но както вече бе установила, те се оказваха притежаващи особена власт над мъжете – власт, която лично на нея ѝ беше крайно неприятна. Но колкото и да се прикриваше, не забелязваше почти никакъв ефект. Ако покриеше очите си, мъжете гледаха устните ѝ. Ако покриеше устните си, зяпаха очите ѝ. Ако покриеше косата си, оглеждаха тялото ѝ. И.въпреки всичко тя бе длъжна да продължава да се опитва – защото неудобствата на ежедневното ѝ прикритие не бяха нищо в сравнение с последиците от това да се открие изцяло.
Фейра от огледалото повдигна леко брадичка и отражението ѝ я окуражи. Днес очевидно беше принудена да носи женско облекло – хубаво, щеше да се възползва максимално от него. И тя започна ритуала по обличането.
Облечена само в широките си шалвари, ушити от прозрачна коприна, Фейра грабна едно дълго кремаво платно и започна да го увива около гърдите си. Увиваше ли, увиваше платното, докато накрая гърдите не я заболяха дотолкова, че ѝ секна дъхът. Но тя се усмихна и продължи със следващия елемент.
Беше време за роклята. Бащата на Фейра ѝ бе донесъл рокли от златен и сребърен сатен, златотъкан брокат и дамаска коприна от четирите кътчета на света. Но всички те си лежаха скрити в голямата ракла под прозореца. Вместо тях тя си бе купила най-обикновена роба от покрития пазар Бедестен. Робата падаше без никакви гънки до земята, прикривайки напълно формите ѝ. След това добави отгоре фереджето, което се закопчаваше на кръста, а после се оставяше отворено.
2
Камерленго – италианска дворцова длъжност, равняваща се на старши управител или старши иконом, даряваща приносителя с почти неограничената власт на личен представител, съветник и доверено лице на съответния управник. – Б