– Да, да – махна с ръка Анибале в опит да сложи край на нескончаемия брътвеж на човека. – Значи тук няма никой, така ли? Маршалите, отговорниците? Бастаци и техните семейства?
– Няма, доторе. Всички си заминаха и единствената лодка, която е минавала насам освен вашата, синьоре, беше онази, дето донесе писмата от консилио. Обаче сега опушват всичката поща, та писмото, дето го получих тази сутрин, едва успях да го разчета, защото беше много пожълтяло
– Разбира се – прекъсна го безцеремонно Анибале. – Значи всички заминаха, така ли?
жВсички, доторе. Вдигнаха си чукалата и заминаха за Трепорти. Всички с изключение на моя милост и момчето ми. – при тези думи възрастният повдигна леко брадичката на нещастното си дете. – Обаче аз съм пазачът на портите и като такъв ще пазя портите докрай! – допълни. – Защото ние живеем тук, доторе, и момчето ми не познава никое друго място.
Избягали са на континента. Анибале кимна, но по-скоро на себе си и клюнът на маската му описа дъга пред лицето му. Напълно логично. Богатите винаги бягаха към вилите си в област Венето, а бедните – в Трепорти. Той сведе очи към джуджето, което продължаваше да си лови риба, без очевидно да бе схванало каквото и да било, и попита:
– А ще ми позволите ли да разгледам наоколо?
– Разбира се, доторе!Ей сега ще ви пусна. Хайде, идвай! – подвикна на момчето.
Баща и син оставиха въдиците си и странното малко трио се запъти към портиерската къщичка. Старецът не спираше да бърбори, момчето едва влачеше крака след него, а гостът с дългия клюн клатеше нетърпеливо глава. Когато стигнаха до портата, старецът извади огромна халка с ключове. Главният вход отвеждаше до ниска арка, от която Анибале успя да зърне за миг красотата, която се разкриваше нататък. Но първо трябваше да свърши работата, за която бе дошъл. Посочи към една малка вратичка в стената вляво и попита:
– А това тук е жилището ви, така ли?
– Така си е, доторе, точно така – кимна портиерът и го покани вътре с такъв жест, сякаш го канеше в самия Палацо Дукале, макар че в портиерската къщичка нямаше нищо друго освен маса, столове и димящо огнище. – Получих работата на пазач на Виня Мурада, когато се ожених. Беше в Деня на сан Матео, преди двайсетина години. Дойдох тук с жената, но когато се роди момчето ни, тя само го погледна и изчезна. Напусна на мига, така си е.
Анибале хвърли поглед към момчето, но сивите му очи бяха спокойни като лагуната.
– Как са имената ви? – попита.
– Аз съм Бока Трапани, а този тук е Салве.
Бока[14] не беше християнско име, но Анибале предположи, че портиерът се нарича така, защото говореше непрестанно, като че ли да компенсира мълчаливия си син. Но не искаше човекът да върви заедно с него наоколо, искаше да помисли. А името "Салве" бе едно от онези, които се даваха обикновено на недъгавите – буквално означаваше "изцелявам" или "спасявам", значи портиерът би трябвало да е набожен. На госта му хрумна една идея.
Извади бокала и кесията от огромния си ръкав, постави ги внимателно върху дървената маса и направи знак на двамата мъже да седнат. Забеляза, че момчето моментално се скри в сянката зад комина и започна да наднича оттам.
– А сега ме чуйте добре! – отсече. – Това тук е семейното ми богатство. – И посочи към кесията с облечената си в ръкавица ръка. – Мога ли да се доверя на вас, двама благородни господа, да ми го пазите, докато аз изпълнявам поръчението на дожа? А това тук… – почука по ръба на бокала, който му отвърна с лек звън – е един много стар бокал. Някои твърдят – тук снижи благоговейно глас, – че от него е пил самият Христос!
Старецът се опули срещу безценната чаша.
– Ще се върна след една четвърт на камбаните! – заяви Анибале и напусна опушената къщичка, мина под арката и навлезе във Виня Мурада.
Беше очаквал да види напълно уредено място, но завари само зелена морава с тучна трева и красива пътека под големи бели черници, чиито позлатени по ръбовете листа помахваха весело на лазурното небе. Тук-там, вкопани в земята, се виждаха къси колони и големи паднали камъни, които разказваха историята на някаква по-стара сграда, издигала се някога на този остров. От вътрешната страна на стената имаше няколко ниски каменни приюта, с църквица в единия ъгъл, а в центъра на всичко това се издигаше голяма постройка с покрив и арки, които се отваряха навън в стил, който венецианците наричаха тедзон[15].
Анибале беше чувал за това място и много лесно си представи какво се случва, когато се появи кораб – реконструира мислено цялата картина, насели острова в ума си. Първо екипажът слиза и минава през плитка яма с вар. После всички изнасят стоките от кораба и ги струпват в тедзона, като отбелязват уникалния знак на товара на стената зад него. След това екипажът бива отвеждан в къщичките за цели четиридесет дена, откъдето идва и думата карантина[16]. От моряците се очаква да бъдат здрави и непокварени и да присъстват на литургия в малката църква, освен ако не са неверници. През всеки от тези четиридесет дена стоките вероятно се изнасят през откритите арки извън тедзона, опушват се с пречистващ дим, проветряват се, а след това се връщат обратно под големия покрив за през нощта. След като стоките и екипажите биват обявени за здрави, им се позволява да влязат в самата Венеция, да разтоварят и да търгуват с докараното.
Анибале знаеше, че Здравният съвет бе издал указ всички стоки да бъдат белязани с ясен отличителен знак, защото на карантинните острови черният пазар процъфтяваше – стоките, които се връщаха по сандъците след опушването и проветряването, понякога не бяха същите по качество или брой с онези, които се изнасяха.
Анибале се запита колко ли пари е натрупал Бока през годините, заменяйки луксозни стоки за ежедневни. Е, съвсем скоро щеше да добие представа за степента на почтеност на пазача.
През една от големите арки Анибале влезе в търбуха на тедзона. Когато очите му се приспособиха към сумрака, той видя обширно празно пространство, без хора и без цел, без нищо, което да подсказва за миналото му предназначение, освен няколко празни бурета и един-два счупени сандъка. Но стените разказваха дълга история. Всяко свободно пространство по тях бе изписано било на венециански, било на турски, било с някакви странни йероглифи, които не му бяха познати. Обозначенията бяха в червено и ако това беше затвор, Анибале би си помислил, че са изписани с кръв. Приближи се до един от надписите, потърка го внимателно с облечения си в ръкавица пръст и го подуши – това беше железен оксид, същата химична смес, с която се обозначаваха товарите. Някои моряци, очевидно отегчени от принудителния си престой в лазарета за цели четиридесет дена, бяха изпробвали и артистичните си таланти тук се виждаше гондола, там перфектен галеон, по-нататък рицар, а след него някакъв цар на неверниците с тюрбан.
Анибале застана в единия край на голямата зала и се обърна – всяко място за товари образуваше нещо като естествена ниша, в която би могъл да сложи матрак. Значи тук можеха да се съберат доста матраци. Единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори откритите арки, за да пази покосените от болестта от приумиците на стихиите отвън.
Връщайки се назад, Анибале се изкачи по голямата оградна стена – ла мурада, която бе дала името си на острова. На определени интервали по стената имаше наблюдателни кули – торезини, от които някога маршалите наблюдаваха пристигащите и излизащи от Венеция кораби. Изкачи се в една от тях и се огледа – отвъд стените имаше малка дива гора и една джиро диронда пътека през лавровите храсти и тръните. След тях се простираше блатиста пустош от солни петна, които отвеждаха до лагуната и между които тук-там се виждаха малки водни езерца, които биха могли да се превърнат в идеални перачници или басейни за пъстърви. А точно на хоризонта, толкова миниатюрна, колкото бе изглеждал вчера и този остров, се виждаше Венеция, смалена до красива сребриста корона с остри шипове, сякаш хвърлена насред лагуната.
15
От тук нататък авторката използва думата и като синоним на болницата на Анибале. –
16
Мир на теб, Марко, пратенико мой (лат.) – думи на ангела към свети Марко. Думите са написани върху знамето на Венецианската република. Б. Пр.