Анибале слезе по каменните стъпала, заобиколи тедзона и зад него откри кладенец – доста голям кладенец с декоративна система за оттичане. Кладенците от този вид имаха седем пласта камъни и пясъчни филтри между отводнителната система и коритото, така че водата, която се извлича от тях, да бъде чиста и прясна. Върху каменното корито се виждаше релеф на вездесъщия крилат лъв, но книгата, която той държеше, беше затворена.
Анибале се приведе, за да я огледа добре. Обикновено при подобни изображения на лъва книгата в лапите му лежеше разтворена на поздрава към свети Марко: "Pax tibi, Marce, Evangelista meus"[17], изрязан съвсем ясно в камъка. Зачуди се какво ли би трябвало да означава затворената книга – може би, че нещо е дълбоко скрито.
Това му напомни за решението, което беше взел. Коленичи и изкопа с ръце дупка в меката торфена почва, постави в нея ковчежето на фамилията Казон и го покри добре, за да го скрие. Но усети нечий поглед върху себе си и за един кратък миг изтръпна от мисълта, че лъвът го наблюдава.
Когато се изправи на крака, откъм близкия гъсталак изскочи голяма сива котка, втурна се към него, но после забави крачка и се приближи храбро до Анибале, подлагайки глава за погалване. Но я очакваше разочарование.
Анибале продължи покрай редиците малки къщички. Надникна в една от тях – две стаи, една над друга, с огнище, добро количество светлина и проветрение. Тук имаше най-малко стотина такива семейни къщички. Всички до една бяха в добро състояние освен една в края, която беше порутена. Лекарят предположи, че къщичката е била ударена от оръдие – не всички кораби, привикани от маршалите към острова, се подчиняваха с готовност на строгите карантинни закони на Републиката.
На мястото, където се събираха две от редиците къщи, имаше малко площадче и църква, върху която се извисяваше кръст. Анибале влезе, следван от котката. По принцип нямаше много време за религия. Беше отгледан в набожност, но в Падуа бе имал възможност да изслуша няколко нелегални лекции от хора, които предпочитаха науката вместо религията. И ако трябваше да бъде честен, в известно отношение той ги разбираше.
Застана в центъра на малкия неф и се обърна. Имаше един здрав прозорец от стъкло от Мурано, оцветено и оформено приятно като четири кораба, развяващи флага на Венеция в аленочервено и златно, носещи се по зеленикаволилави вълни. Но с изключение на няколко грубо сковани дървени пейки и груб дървен кръст върху голия олтар тук нямаше нищо – нито бокал, нито Библия. Както изглеждаше, Господ бе напуснал отдавна това място, а между гредите бяха свили гнезда множество птици.
Но някой очевидно метеше пода от време на време – Анибале забеляза няколко клончета от метла и бяло петно, където същият човек се бе опитвал да изстърже птичите изпражнения. Лекарят съхрани това късче информация, прибирайки го в бутилка като лабораторен екземпляр в шкафа на ума си.
Напусна църквата и вдигна глава към архитрава – златният надпис гласеше: "Сан Бартоломео". Свети Вартоломей. Добро име за църква, но като че ли още по-добро за болница. Върна се в портиерската къщичка. Старецът бе вперил очи в скромния бокал на масата пред него така, сякаш очакваше от него някакво чудо. Глупавият му син, все така скрит в сенките зад комина, наблюдаваше баща си. Анибале вдигна кесията. Беше по-лека от преди.
– Приеми моите благодарности – рече. – А за труда ти подарявам бокала. Нека той те благослови и да донесе спасение на сина ти, защото нима самият Христос не е благославял болните? Но дукатите си, разбира се, ще прибера – и при тези думи прониза бащата с червените очи на маската си.
Бока го погледна с очи, кръгли като самите дукати. Анибале зърна в тях проблясък на вина и внезапно разбра кой мете църквата. Опипа монетите през кожата на кесията – бяха три, а не четири.
– Почакайте – промърмори Бока, гърчещ се от срам. Отвори мръсната си длан и добави: – Ето една монета, която аз… намерих… на пода. Сигурно е изскочила от кесията, когато сте я слагали на масата.
Анибале се приведе, грабна монетата и видя, че мъжът видимо се дръпна със страх от клюна му.
– Е, благодаря ти, Бока! Честните мъже като теб са рядкост! В замяна на праведността ти ще ти предложа една рядка възможност. Консилио делла санита ми подари този остров за чумна болница. Помощта ти ще бъде добре дошла, така че можеш да останеш и да работиш за мен!
Бока приклекна и целуна ръкавицата на Анибале.
– О, да, доторе, позволете ни да останем! Ще ви помагаме за всичко, от което имате нужда!
Анибале бе изключително доволен от хитростта си. Истината бе, че той имаше нужда от Бока, който бе живял на този остров от двайсет години и го познаваше добре, а знаеше, че от този момент нататък бащата и неговият син идиот ще му бъдат напълно верни и изобщо няма да им мине през ума да поставят под въпрос правомощията му.
– Добре тогава – рече. – Утре ще се върна, а междувременно не пускай никого другиго през тези врати, разбра ли? От днес този остров ще бъде известен като Лазарето Ново.
– С тези думи доктор Анибале Казон напусна къщичката с царствен замах на мантията си, много доволен от свършената днес работа.
Когато се озова обратно на вълнолома, видя, че сивата котка продължаваше да го следва, пристъпвайки деликатно с лапичките си по дървените дъски. Анибале спря. Котката се погали в краката му и вдигна е надежда глава. Анибале я хвана за кожата на врата и я вдигна. Едно от правилата на неговия остров – защото в съзнанието му островът вече беше негов – изискваше тук да няма нито кучета, нито котки, за да не разнасят заразата. Котката увисна спокойно в ръката му и той я повдигна, за да види лицето ѝ, преди да я хвърли в морето и да я удави.
Това беше голяма грешка. Червените очи на маската срещнаха нефритените очи на сивото създание и Анибале прочете в тях тотално доверие. Ругаейки под носа си и за огромна изненада на лодкаря, той хвърли котката вместо в морето в лодката и я взе със себе си чак до Фондамента Нуове, след което я пусна на свобода по уличките на Венеция.
И беше порядъчно одраскан за усилията си.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Фейра потегли от острова по-късно, отколкото беше планирала, забавена от посещението на странния старец. Светлината вече помръкваше, посребрявайки лагуната и придавайки сив оттенък на града отвъд водите.
Веднага щом напусна руините и тръгна по брега, тя се почувства безкрайно уязвима, въпреки че отново носеше воала си и медицинския си колан. Извади чуждоземната монета от бандажа си и започна да я обръща в дланта си. Пое си дълбоко дъх. Вярно, че беше съвсем сама, но все още имаше разсъдъка си, познанията си и една златна монета. Това беше достатъчно. Надяваше се да е достатъчно.
Пое по каменната пътека, отвеждаща към градската част на острова и към къщите. Когато приближи кея, видя черна лодка във формата на полумесец да пресича сребърния канал между острова и града. Лодкарят се насочи към малък вълнолом с пъстроцветно изрисувано колче за завързване на лодката. С лудо биещо сърце тя пристигна на кея едновременно с него. Той свали няколко пътника и Фейра с интерес забеляза, че две от жените пътнички си бяха прикрили главите и лицата със забрадки, за да се предпазят от мъглата. В такъв случай нейният воал вероятно нямаше да привлече чак такова голямо внимание, а завивката на баща ѝ, която тя бе метнала отгоре си като импровизирана мантия, прикриваше добре чуждите ѝ дрехи.
Лодкарят вече стоеше на вълнолома и крещеше дума, която тя не знаеше: "Трагетто! Трагетто![18]". С дълги, скръбни, провлачени срички. Фейра събра смелост и се приближи. Той протегна ръка и тя сложи в нея монетата си. Той се ококори срещу монетата, а после и срещу нея. После избърбори нещо, което тя не разбра.
17