Паникьосана, Фейра само посочи монетата и него самия. Той присви очи, после рамене и пак протегна ръката си. Тя изрече предпазливо:
– Това е всичкото, което имам.
Той я погледна още веднъж, този път по-мило, и рече бавно:
– Това е повече от достатъчно. Ръката ви!
Тя му подаде ръка и той ѝ помогна да се качи в лодката. Този лодкар бе едва вторият човек в живота ѝ, който я бе хващал за ръка.
Беше в края на деня и Фейра беше сама в лодката. Тя предположи, че точно както в края на работния ден в Константинопол хората пресичаха протока към домовете си в Пера, така и тук работещите ще пътуват от Венеция към прилежащите ѝ островчета. В тази лодка нямаше места за сядане, както в лодките на Босфора, така че, когато лодкарят я оттласна от брега, тя едва не падна и се принуди пак да се хване за ръката му. Замръзваше въпреки завивката, стана ѝ лошо от движението на водата и бе прекалено изтощена, за да успее да се задържи сама. Лодкарят управляваше лодката умело с едно-единствено дълго гребло, подсвирквайки си, докато гребеше, и тя с облекчение забеляза, че градът, от който се бе ужасявала през целия си живот, най-сетне се приближава. Точно в този момент не искаше нищо друго, освен да слезе колкото е възможно по-скоро от лодката.
Постепенно стана ясно, че щяха да спрат далече от мястото, където бе слязъл Смърт. Въпреки че все още виждаше кулата, която беше север според нейния компас, тя беше далече и отчасти скрита от високи сгради. От живота си в Константинопол знаеше, че най-големите мъже живеят в най-големите постройки. Значи, за да намери дожа, трябваше да намери първо големия двор, където "Ил Кавалиере" беше пуснал котва само преди два дена.
Когато лодката стигна брега, лодкарят скочи и ѝ подаде ръка. Тя му кимна в знак на благодарност и той пак я погледна мило. Когато отдръпна ръката си от неговата, видя, че монетата ѝ се е озовала обратно в дланта ѝ. Обърна се да му възрази, но той вече бе потеглил обратно в канала, подсвирквайки си весело.
Благославяйки го в мислите си, Фейра прибра отново монетата си и се гмурна в потъващите в мрак улици, изпълнена с повече оптимизъм. Краката ѝ вече бяха на твърда земя, а освен това се оказа, че на този свят все още имало доброта, дори и сред непознатите.
Но оптимизмът ѝ се изпари заедно със светлината. Този град се оказа истински ад. Вървеше сякаш с часове само за да се озове обратно на същото място. От каменните стени отскачаха страховити призрачни шумове, светлината от лампите се отразяваше във водата и се връщаше изкривена обратно, но само за да хвърли ужасяващи сенки. Около нея се завихри мъгла, което затрудняваше още повече ориентирането ѝ. Природните мъгли се увеличаваха още повече от човешките огньове на всеки ъгъл, които бълваха парлив жълт пушек, който я караше да кашля. Останала без дъх и приклещена от задушаващия дим, Фейра се почувства като в капан в тесните улички между високите елегантни къщи, които изобщо не приличаха на ниските къщурки в Константинопол. На всичко отгоре накъдето и да се обърнеше, все виждаше неверника – на всеки ъгъл олтари на бебето пророк и майка му, със запалени свещи пред тях и неравно изписани червени кръстове по някои врати. И въпреки това под същите тези стрехи се мотаеха безбожни уличници – Фейра два пъти видя жени с извадени над роклите гърди, хилещи се похотливо на минувачите. Напълно шокирана, тя извърна поглед, но само за да види още по-ужасяваща гледка – две двойки прегърнати в сенките под близката арка. Отгледана в харема, Фейра не беше невежа – много добре знаеше какво вижда. Но султанът поне се отдаваше на удоволствията си зад затворени врати – в Константинопол съвкуплението на публично място се наказваше чрез убийство с камъни.
Но много по-лоши и страшни от човешките жители бяха гротескните създания, които срещаше – птици, зверове и демони като че ли изплуваха непрекъснато от болезнено жълтата мъгла. Трябваше ѝ известно време, докато осъзнае, че не бълнува – гражданите просто носеха пъстри маски. Още от дете бе чувала легендите, че венецианците са получовеци, полузверове. Тя знаеше, че това няма как да е вярно, но сред вихрещата се мъгла на този адски град почти бе склонна да го повярва. Създанията като че ли я гледаха надменно над извитите си носове, изпод безизразните си кухи очи. И над всичко това властваше неизменният крилат лъв – той беше навсякъде, гледаше я от всяка плоча или знаме, вездесъщ и заплашителен.
Фейра не бе сигурна дали трепери от страх или от студ, защото дрехите ѝ все още не бяха изсъхнали напълно от импровизираното пране, а пръските морска вода, които бе принудена да изтърпи в странната черна лодка, ги бяха намокрили още повече. Докато се влачеше от уличка в уличка, обикновено се оказваше пред поредния воден канал, чиито плискащи се вълни ѝ се кискаха подигравателно. Бе минала вече по хиляди миниатюрни мостчета, докато накрая не мина по най-големия – огромна дървена структура, претъпкана от зловещи граждани. Но същата тази дървена структура като че ли най-сетне успя да я приближи до целта ѝ. Въпреки сгъстяващия се сумрак тя пак зърна върха на голямата островръха кула и решително пое към нея.
Фейра реши да се придържа колкото ѝ бе възможно по-плътно до големия канал, който току-що бе пресякла по моста – широк сребрист канал, който се виеше като змия през центъра на града. След като прекоси големия мост, тя си даде сметка за пропиления последен час. Щеше да се лута до зори на мястото, където я бе оставил лодкаря, и никога нямаше да може да открие кулата, защото тя се намираше на съвсем друг остров, откъсната от големия воден път. Но след като прие като ориентир този канал, той не след дълго я отведе до огромен площад. Тук Фейра отново видя голямата кула и позлатената църква, които си спомняше.
Макар да прекоси големия площад незабелязана от тълпите, тук Фейра се сблъска с ново изпитание – неприятните сиви птици, които се скупчваха в краката ѝ й пречеха да върви. Подплашени, те политаха нагоре и пърхаха с мръсните си криле срещу воала ѝ. Наложи ѝ се да си заповяда да не тича.
Накрая стигна до кулата, мислейки си, че дожът трябва да живее тук, защото в нейния роден град дворецът Топкапъ сарай имаше най-високата кула, а султанът живееше точно под нея. Но стените на тази кула бяха изцяло от камъни, без прозорци и на върха ѝ имаше камбани. Златната църква беше достатъчно импозантна с цялата ѝ позлата и рисунки, но очевидно беше просто храм. Това оставяше като възможност единствено огромният бял дворец, с неговите изящно изваяни стени от бял мрамор.
Промъкна се храбро в каменния двор, където пред огромна стълба, от двете страни на която стояха две бели статуи, се бе събрала голяма тълпа. Фейра се присъедини към тълпата. Точно в този момент големите врати на върха на стълбата се отвориха и оттам излезе цяла процесия слуги, понесли горящи факли и плата, пълни догоре с хляб. Тълпата започна да граби самуните хляб и до носа на младото момиче достигна деликатният аромат на мая – стомахът ѝ се преобърна, от устата ѝ потече слюнка. Дожът трябва да бе милостив човек, щом раздаваше милостиня на народа си. Една хапка хляб падна на земята до нея и тя побърза да я грабне и да я пъхне в устата си. Хлябът беше толкова вкусен, че я просълзи. С подновени сили тя се възползва от шанса си и побягна нагоре по стълбите до самия връх, където обаче бе посрещната от кръстосаните пики на охраната.
– Бих искала да се видя е дожа – изрече тя бавно и ясно.
Един от стражите я огледа отгоре до долу и отвърна:
– Разбира се, синьорина. Ей сега ще отида да го доведа. А докато чакате, бихте ли желали чаша вино?
Фейра тъкмо се канеше учтиво да откаже, когато двамата мъже избухнаха в смях. През все така кръстосаните им пики тя видя каменна лъвска глава, вградена в стената, с черен процеп като на пощенска кутия вместо уста. Отчаяна, тя удвои усилията си.
– Моля ви, трябва на всяка цена да го видя, веднага!